Вяра, какво да ти кажа ... на първо място, винаги си повтаряй, че пътя на всеки е индивидуален и за да не повлияе написаното от мен твоя път, прочети го просто като информация, остави го да отлежи и в никакъв случай не се опитвай да го следваш директно – единственото нещо, което трябва да следваме е собствената ни интуиция.
Аз от дете имам една мисъл в главата си, нещо като „Аз съм много, много различна от другите, и дори и за тях това (нещо си) да е непостижимо, при мен не се знае....”. Това, разбира се, много пъти ме е изхвърляло зад борда, по точно в моментите когато съм го интерпретирала така: „Ако бях малко по-еднаква с другите, едно или друго лошо нещо нямаше да ми се случи, защото такива неща обикновено не се случват на хората, които си кротуват и следват правилния път.” Да, имала съм и такива моменти (най-вече преди да се запозная с ТЕС), но като цяло никога не съм спирала да се възхищавам на различието си, пък ако ще земята да се изсипе върху мен. И винаги съм смятала себе си за голям късметлия, защото нещо все ме пази и ми помага, колкото и абсурдно да постъпвам понякога.
Пиша това, защото след поста ти се замислих защо аз никога не съм имала мисли, че болестта е нелечима и никога не съм имала нужда от примери на излекувани хора. Да, аз имах момент на желание да си взема лекарството, но само за да си върна чувствителността за да мога да продължа да работя, никога не ми е минавало през главата да се откажа.
Освен това (и преди съм ти го писала), не сравнявай организма си и скоростта му на излекуване с организмите на хора, които никога или почти никога не са пили лекарство, това е друго, така да се каже те никога не са казвали на жлезите си „Абе и без теб ще се оправя, искаш ли да видиш?”. С две думи – дай си време, и на себе си и на жлезата, а ако имаш неприятни симптоми, тесай тях за да можеш да продъжиш докато жлезата „ти прости предателството”. Относно това „предателство” – в кавички е защото в действителност няма нищо такова, толкова сме знаели, така сме постъпили.
Подобен е случая и с „неразпознаването на собствени клетки и тъкани” и „създаването на антителата срещу себе си”. За себе си аз тук установих, че не
разпознавам собствените отговорности от отговорности на други хора – когато нещо не е наред приемам всичко като собствена отговорност. А да се спрявиш и с чуждите отговорности не винаги е възможно. Антителата не са врагове, те са част от имунната ни система, която действа в пълен синхрон с това, което е в главата ни. Антителата са резултат от някакъв вид неразпознаване (незачитане) на себе си, причината за което пък е там някъде в детството (насаден модел) – когато стигнеш до нея антителата стават ненужни.
Относно
плакането – за мен това е едната крайна точка на махалото при безсилие, срещуположната крайна точка е проявата на агресия. Когато се чувстват крайно безсилни жените по-често плачат, а мъжете – бият, просто казано (макар, че има примери и за обратното). Аз от много време насам докато тесам пред очите си виждам махало (така си свикнах от самосебе си). В началото си изяснявам двете крайности, първо стрелката на махалото се люлее силно, но постепенно се успокоява в средно положение (когато установя за себе си какво е то).
За изграждане на
липсващи събития – в материалите от семинара има пример, да не пиша тук, че стана много дълго. Аз влизах в алфа и просто си мечтаех по теми от миналото, преживявах ги по различен начин, пак търсейки баланса на махалото, т.е. без да отивам в срещуположната крайност. Тук целта е удоволствието, положителните емоции, нищо повече – миналото не можем да го променим, но можем да го накараме да ни доставя удоволствие, а ако то ни доставя удоволствие, ще ни доставя удоволствие и настоящето. По този въпрос, както и по въпроса с балансиране на крайностите бих ти препоръчала „Болестта като път”.
Относно
мечтаенето – аз винаги съм казвала тук, че никога не съм имала симптоми, които да свързвам с жлезата. Е, сега вече мога да кажа, че изчезването на способността да мечтая се дължеше на заболяването, просто не съм го осъзнавала. Като дете и после (докато жлезата ми жеше здрава) аз обикновенно заспивах и се събуждах с мечти (реални, нереални, всякакви). Не съм целяла реализирането им, просто ми беше приятно. После това изчезна, лекарството по никакъв начин не го върна, нямаше го и докато TSH ми беше над 1.5, появи се едва след това. А какво са визуализациите – същото. Аз не мисля, че тук има нещо общо слабата зрителна памет, както казваш ти – за мен те са усещане, стремеж към удоволствие. Ако липсва стремежа и удоволствието за мен насочените визуализации са безредметни. Виж, с несъзнателните визуализации е съвсем друго – те са като сънищата, идват с послание, да ти кажат на къде да вървиш. Не знам как е в главите на другите хора, но предполагам, че на всички непрекъснато им се въртят несъзнателни странни картинки, просто е въпрос на това да обърнеш внимание.
Да свършвам, че пак стана дългичко. Питай нещо ако имаш, ще ти отговоря. Радвам се, че си говоря с теб отново
.
. 