TEC

Отчетът ми за вчера :

Започнах с:
боли ме на мястото на операцията заради осакатеното око на брат ми. Неговата болка е и моя болка. Не мога да понеса мисълта, че той няма никога никога повече да вижда с едното си око.

След това започна едно дълго и мъчително тесане на случката. Минах само три кратки спомена от началото, т.е. от първия ден, а следват няколко месеца ходене по мъките и две операции. Не знам как ще изтесам цялото това адско събитие. Започнах със спомена как неговият приятел ми се обажда и ми казва, че в окото на брат ми се е забила метална пластина. Аз питам : Има ли око? Тези две изречения ги минавах сигурно сто пъти по точките. Тесах също как в този момент ми се е стоварил целият свят, как ми се е стоварила огромна смазваща болка и притиска сърцето ми, как този ужас и болка са се запечатали във всяка моя клетка, как аз съм този ужас и тази болка, как неговата болка е и моя болка. Той ми отговаря: да, трябва да му се направи операция. Следва ново тесане на целия ужас. После тесам как тази неизвестност ме убива. Тесах и някакви неща: той е кръгъл сирак, няма родители, защо сега и да осакатее? Не мога да го понеса.

Второ действие: Аз питам дежурния лекар (после го оперира друг): Ще вижда ли с нараненото око? Отговорът : Едва ли. Следва дълго тесане на тези две изречения, на непоносимата болка и ужас, които стягат сърцето ми. Цялото ми тяло се е сковало и трепери от този ужас. Аз съм този ужас.

Трето действие: той излиза преди операцията за малко при мен в коридора в болницата, едното му око е с лепенка, не виждам какво е състоянието му. Казва ми: не се тревожи, аз съм добре, всичко ще е наред. Аз съм в амок, а той ме успокоява. Боже, колко съм жалка. Пак тесам цялата болка и ужас. Забелязах, че след като дълго съм тесала частица от филма и накрая се успокоя, след това започвайки следващото кратко действие от филма цялата болка и ужас се стоварват отново със същата сила върху мен. Някак си всеки миг от този филм е пропит със смазваща болка и смазващ ужас. Преди като че ли събитията ги минавах без толкова детайли, а при това събитие това няма как да стане.

Нищо не съм направила, сега като описвам пак започвам да изживявам всичко наново. Отчаяна съм как ще се освободя от всичко това.

...............................................................................................................................................................

Следва много тежко психическо състояние и неистов рев заради това, че трябваше скоро да ни се обадят от фонда и през юли да правим ин витро, а това вече няма как да се случи. Просто проверявах докъде са стигнали с номерата и само от това изпаднах в това състояние. Не си спомням много добре какво тесах, предполагам цялата болка и отчаяние. Исках да скоча и да се размажа на паважа, повтарях и това. Желанието да скоча беше много силно, даже в един момент се уплаших, че наистина може да го направя, в смисъл тази част от мен, която запазваше някакъв здрав разум и продължаваше да теса много избледня и стана мъничка, а тази, която искаше да се хвърли, стана огромна и взе надмощие, е не на 100 процента, след като все още съм жива и пиша това. Спомням си ясно едно чувство и фраза, която тесах. Понеже преди много често съм се питала наум или пред мъжа ми (във връзка с това, че аз нямам дете, а другите имам) : "аз ли съм най-големият престъпник на света? " И сега свързах това с мравките, които не съм изчистила напълно, тази вина също изплува. И повтарях тесайки "аз ли съм най-големият престъпник на света?" И си отговарях "Да, аз съм, защото убивах онези беззащитни създания". Като че ли ТЕС не ми помагаше, въобще не можех да се успокоя. После се обадих на Иван и след краткия ни разговор се успокоих.

....................................................................................................................................................................

Май направих манжда с грозде между съвета на Иван и Алиса. Първо почувствах какво усещам на мястото на операцията : беше някаква черна дупка и в същото време някаква паразитна гъба, която искаше да ме убие и разяде цялата и ми казваше: мразя те, ти ми съсипа живота, разби всичките ми мечти, никаквица. Постепенно осъзнах, че това е някаква част от мен, после осъзнах, че това е онази част от мен, която баба ми глезеше и гледаше като принцеса и която е очаквала, че животът й винаги ще е същият. Някак си осъзнавам, че в следствие на това глезене на баба ми, някаква макар и много малка част от мен е останала ужасно капризна, обичаща да й се угажда, мразеща тежката къртовска работа, каквато съм имала и това просто ме смазваше и нямах сили за нищо след това, изпитваща огромна тежест вършейки домакинската си работа, върша я де, но много се изморявам и ми тежи (просто защото баба ми вършеше всичко и не ме караше на нищо, в смисъл това беше като бях дете) и очакваща нещата вечно да са розови. И въпреки че илюзиите ми отдавна са разбити, някак си тази малка принцеса продължава да живее в мен с всичките си очаквания и мечти.

Първо ми изникна името Мо, а после принцеса Мо, първо ме засипваше с обвинения, помощникът ми я потупваше, после се сетих да отговоря на обвиненията й. Получи се нещо от сорта: Мразя те, защото не остана да живееш във Виена, това беше мечтата на живота ми. А аз отговорих : там щеше да работиш къртовски и да живееш като Пепеляшка. После : защо не се омъжи за К.? С него щях да живея като принцеса? Отговорът : ами той не ми е предлагал, той ме изостави. После : Защо не завърши медицина, това също беше мечтата на живота ми. Ами защото бях зле по химия, а и не осъзнавах, че толкова го искаш. и т.н. Усетих също, че под тази болка на мястото на операцията има едно семенце, като житно семенце, един живот, който може да се появи, когато и болката се изцели. Не знаех обаче какво да тесам. В един момент се успокоих и започвам да повтарям "обичам се. Обичам тази малка ужасно капризна принцеса в себе си. Приемам се такава каквато съм". Почувствах много голямо спокойствие. Мисля, че трябва да тесам отделно тези неща, за които ме обвиняваше (се обвинявах), събитие по събитие, което не знам кога ще стане.

Другото, което чувствам, че това не е причината за болката това просто беше някакъв може би много повърхностен пласт.
...................................................................................................................................................................

Тесах фразата от Алиса:
"Въпреки, че от лоялност към рода си приемам техните грижи, болки, проблеми, избори и отговорности, аз съм добър човек. Сега избирам да се разгранича от всичко това, защото аз съм си аз, а те са си те, независимо от това аз съм добър човек. Сега избирам да живея своя живот, правя моите избори и бъда щастлива с това, защото го заслужавам! Разрешавам да си, като дете на този род, да приема обичта и подкрепата му и продължа да я предавам нататък, за моето и всеобщо благо!"

Само да кажа, че в един момент изплува едно чувство за срам, че съм дъщеря на баща ми и внучка на родителите му, че се срамувам от тези хора. Не съм го тесала обаче.

След последния сеанс с Иван в петък трябва да тесам следното: " Избирам здравето и живота си пред това да родя собствено дете" (по-надолу описвам част от сеанса). Ето до какво ме води тесането на тази фраза, което пак тесам:

- след като Иван Петърнишки не ми дава никаква надежда и шанс да имам свое дете, значи наистина няма никаква надежда. Никой и нищо не може да ми помогне. Не вярвам в никого и нищо...Тотална безнадеждност, отчаяние и тъмнина.

- искам да скоча и да се размажа на паважа. След като се виждам размазана и мъртва, след като тесам болката си, ме обзема такова спокойствие и блаженство, че най-накрая съм се размазала и съм се наказала за това, че не родих дете докато бях млада и здрава. Може би това спокойствие и блаженство, че съм се размазала и наказала е всичко, което искам да ми се случи.

- в дадени моменти почувствах желание да живея напук на баща ми и децата му от втория му брак, напук на свекърва ми, за да се грижа за котето си и май е това...

- не чувствам желание да живея заради мъжа ми и брат ми, които са най-близките ми роднини и които много обичам. Жал ми е за тях, че ако умра те ще страдат, но нищо повече от това. И сякаш искам да ги накажа за някакви неща (тук изплуват някакви случки, когато съм се чувствала наранена и обидена от тях, които не съм ги тесала).

- Като цяло, не искам да живея ако нямам мое дете. Не виждам смисъл в нищо.


Чудех се без да съм го тесала. По какво си приличат и по какво се различават Иван и хирурга ми?

Е, ясно е, че хирургът знае само да реже, а Иван предлага ТЕС, никакви допирни точки до тук.

И двамата имат желание да ми помогнат със знанията и уменията си (може да звучи странно, но така го чувствам, хирургът искаше да ме наплаши до смърт, за да ми спаси живота по неговия си начин, с неговите си знания).

В Иван има една невероятна директност и честност до болка, казва истината в очите без заобикалки, без увъртания. Казва ти направо: ти искаш да си болен. Ако можеш да понесеш тази истина за себе си, тогава ще ти помогне. Ако искаш да скриеш истината от себе си, ще избягаш и ще търсиш някой, който да те лъже.

Мисля, че точно тази директност и истинност до най-смазващата и убийствена болка и рязане до кокал, ме накара да се обърна към него. Досега това ми е харесвало в мненията му към хората и към самата мен. Но явно сега за първи път наистина е рязане до кокал и може би не мога и няма да мога да го понеса.

Усетих някаква подобна директност и в лекаря : имаш лейомиосарком и трябва веднага да ти се махнат матката и яйчниците. Няма предисловие и няма успокояване. Каза ми директно истината, тази истина, в която вярва той.

След този сеанс разбрах още нещо: и двамата не ми дават никакъв шанс да родя мое дете. Лекарят иска да ми махне матката и яйчниците и счита, че ако родя дете ще умра, а Иван счита, че може да съм абсолютно здрава, но въпреки това трябва да се откажа от това да имам свое дете, защото съм адски вкопчена в него, а трябва да се вкопча в живота.

Всъщност на мен за какво са ми матка и яйчници ако няма да имам свое дете? За какво ми е да съм здрава ако няма да имам свое дете? Чувството е за смазваща безизходица, за смазваща безнадеждност.

......................................................................................................................................................................

Преповтарям това, което остана в мен като най-важно от сеанса.

Иван ми каза, че според ГНМ когато има капсулиран тумор (както е в моя случай) това означава, че конфликтът е решен и в такива случаи според ГНМ туморът не трябва да се маха (е, моят вече е махнат и можеби съм си направила голяма беля с тази операция ). Според ГНМ няма метастази, това просто са нови конфликти, най-често предизвикани от ужаса, който всяват лекарите с ужасяващите си диагнози. И че трябва да се пазя точно от това да не повярвам в ужасиите им, които могат да предизвикат нов конфликт, т.е. нов тумор. Лошото е, че една част от мен им е повярвала.

Според Иван аз съм се вкопчила в това дете, а не в живота и това е най-големият ми проблем. Нещо от сорта : ти умираш, а се тръшкаш, че няма да има ин витро. Беше категоричен, че трябва да се вкопча в живота, за да съм жива и за да съм добре. Проблемът е, че аз не го искам този живот без дете. Няма нито едно нещо, което да ме задържа в живота. Единствено ми е мъчно за мъжа ми и за брат ми, защото ако умра това ще ги смаже, но дори и това не е достатъчно да ме накара да искам да живея. В този момент осъзнавам чудовищния си егоизъм.

Мисля че му казах нещо от сорта, че тесайки това, че се отказвам да имам дете, срива вярата ми в подсъзнанието може всичко, в силата на мисълта, в поискай и ще ти бъде дадено и във всички тези учения и философии, в които вярвам. Той ми отговори, че трябва да се срине всичко до този момент, за да се изгради нещо ново. И че не може върху старото да се гради ново.

Започнахме да тесаме "избирам здравето и живота си пред това да родя собствено дете" и изплуваха чудовищни неща. Срам е от това, че ги е имало/има в мен и че ги споделям. Изплува че искам да родя дете на всяка цена, дори това да означава само да го видя и прегърна за миг. Помислих си как може да съм такъв чудовищен егоист? В един момент изплува, че искам да го родя това дете, за да страда и то и за да му предам цялата си мъченическа и страдалческа програма. Тесахме нещо от сорта, че заради тази смесица от чудовищен егоизъм, мазохизъм и садизъм искам да родя това дете и да му предам програмата си на страдание. Изплува ми, че тази страдалческа програма идва от биологичната ми баба, която на 5-годишна възраст е изгубила майка си и май не е познавала нищо друго освен болка и страдание в този живот. Понеже се зачудих защо съм поела от нея тази програма чрез майка ми при положение, че тази жена съм я виждала точно веднъж тесахме нещо от сорта, че не искам да осиновя дете, тъй като то ще е наследило нечия друга програма, а не моята, но тъй като аз вече знам за ТЕС ще му помогна да се освободи от нея.

Както вече споменах трябва да продължавам с фразата "избирам здравето и живота си пред това да родя собствено дете" и всичко след нея. Питах Иван какво да правя ако се появи пак желанието да скоча и да се самоубия и ако това желание надделее, ами ако наистина се самоубия? И той ми каза да тесам : ще скоча, но утре.
.........................................................................................................................................................................

Тук продължавам какво тесах непосредствено след сеанса:

Както винаги като тесаш дадена емоция, изплуват съвсем неочаквани неща. Започнах да тесам фразата: избирам здравето и живота си пред това да родя собствено дете. Изплува ми, че нищо няма смисъл, нито живота ми, нито близките ми, нито дори БОГ. Продължих да тесам това и в един момент изплува чувството, че животът си заслужава само заради любимата ми котка. Преди години изпитвах такава маниакална любов и вкопченост в нея, че си мислех, че като тя умре, ще умра и аз. Най-голямото ми щастие беше да я гушкам. Все още страшно много я обичам, но вече не съм толкова вкопчена в нея. В този момент обаче тази маниакална вкопченост към нея се възвърна с пълна сила, дори изпитах вина, че поставям котката си пред БОГ. Тесах тази вина и с два кръга отшумя. Изплува ми чувството: Тя ми е като дете. Тя е единственото същество, което никога няма да ме излъже, няма да ме предаде, няма да лицемерничи, тя е точно такава каквато е. Изплуваха ми някакви чувства, че ако можех да живея цял живот с нея и да умрем в един миг заедно с нея, не ми трябва нито дете, нито нищо. После си представих как умира, после как е безжизнена, как не мога да го понеса, как искам и аз да умра и го тесах. Тесах също какво ще стане с цялата ми безусловна обич към нея, когато се разделим, когато някой ден и двете сме мъртви? Също, че не мога да понеса цялата тази преходност и мимолетност на този свят.

Изведнъж ми изплува чувството, което тесах: дори и да умра аз няма да съм с най-любимото ми същество (мислейки за котето). В този момент ме обзе чувството за смазваща безизходица и за смазващо отчаяние. Тесах го така както ми идваше. След това изплува, пак тесах: дори и да се самоубия, аз пак няма да съм с така мечтаното ми дете. Тази смазваща безизходица ме смазва и ме убива.

Не мога да опиша чувството за тази смазваща безизходица, не намирам думи за това. Дори мисълта за самоубийство е нищо в сравнение с тази смазваща безизходица. В този момент ми изплува един образ как аз съм една сърничка, хваната в капан и как докато съм жива ми режат по малки части от краката и от тялото. Неистово ме боли, осъзнавам всичко, но се намирам в в капан, в тази смазваща безизходица. Тесах го както ми идваше.

В един момент изплува образа на майка ми как лежи в леглото и вече е толкова болна и слаба, че не може да стане и осъзнах какво е изпитвала тогава последния месец и половина агония, в който не можеше да става от леглото, но осъзнаваше всичко, до последния момент беше в пълно съзнание и със здрав разум. Осъзнах, че през цялото време тя е била в тази смазваща безизходица, която аз сега изпитвам. Пак изплува образа на онази сърничка в капана и този път почувствах, че това е майка ми. Тесах всичко това по точките на майка ми, как тази безизходица я смазва, как не може да стане от леглото и се чувства в капан, от който единственият изход е смъртта. В един момент видях как тази сърничка плаче с човешки сълзи, което ме докара до неистов рев. Тесах и по точките на сърничката.

Изплува ми момента, в който майка ми получи гърчове. Трябваше да отидем на втория курс по химиотерапия, но сутринта аз я намерих безжизнена. Видях, че диша, повдигнах главата й и започнах да я викам. В този момент тя получи такъв силен гърч, че от едната част на спалнята изхвърча на другия край. Аз се обадих на Бърза помощ, през това време дойде и брат ми и тогава тя получи втори гърч. В този момент ми изплува нещо, което бях забравила, лицето на брат ми се изкриви цялото от страх и ужас гледайки майка си как се гърчи и отскача.

Тесах всичко това, цялата болка и безнадеждност. И осъзнах може би нещо много важно: в този момент, когато тя получи гърчове, точно тогава аз изгубих и последната си надежда. Преди това каквото и да ми говореха лекарите, аз не им вярвах, че тя ще умре, варях чайове, взимах добавки, водех хора да предлагат алтернативни решения, молех се и вярвах, може би по най-наивния начин, но вярвах, че тя ще се оправи. Дори бях повярвала, че след като тя толкова много вярва в химиотерапията, именно вярата в нея ще й помогне. И осъзнах, че моментът с тези гърчове, след които тя вече не можа да стане от леглото и да ходи, това е моментът, в който аз изгубих всякаква надежда за нейния и за моя живот, за щастие, за каквото и да е бъдеще, отказах се от живота и избрах да умра с нея, а ако остана жива, да страдам и да се мъча до края на живота си, да се самонаказвам до гроб, защото не успях да й помогна и да страдам както Алиса казва от лоялност към нея. Мисля, че тогава тялото ми е станало податливо за всякакви болести, а защо точно тези, може би някой, който разбира от ГНМ, може да отговори. Тесах всичко това, но го усещам все още като отворена и много болезнена рана и знам, че трябва да се теса още много.

Някак си онази смазваща безнадеждност, която изпитвах тогава е същата смазваща безнадеждност, която изпитвам сега, казвайки че избирам живота пред това да родя свое дете. Все едно е един и същи момент и едно и също чувство, че губя всякаква надежда. Бях се вкопчила в надеждата за дете и то можеше да компенсира загубата на майка ми, а сега изгубих и тази последна надежда...

Тесах и много за свекърва ми, но сега нямам сили и желание да пиша за това.

Surviving woman написа: След този сеанс разбрах още нещо: и двамата не ми дават никакъв шанс да родя мое дете. Лекарят иска да ми махне матката и яйчниците и счита, че ако родя дете ще умра, а Иван счита, че може да съм абсолютно здрава, но въпреки това трябва да се откажа от това да имам свое дете, защото съм адски вкопчена в него, а трябва да се вкопча в живота.

Всъщност на мен за какво са ми матка и яйчници ако няма да имам свое дете? За какво ми е да съм здрава ако няма да имам свое дете? Чувството е за смазваща безизходица, за смазваща безнадеждност.

Всъщност аз никога не съм казвал, че нямаш шансове да имаш свое дете. Тези думи не са излизали от устата ми, нито са били писани някъде в темата ти.
Слагаш знаци на равенство там където ти искаш и където ги няма.
Примери:
няма инвитро = нямам шанс за собствено дете
нямам собствено дете = няма смисъл да живея
осиновяване = нямам шанс за собствено дете
здраве = безсмислено усилие, ако нямам собствено дете
страдание = изкупление на вина
мъченичество = величие и благородство
любов = съчувствие

и т.н.

Да уточня собствената си позиция.
Итърбушване на някого за да му дадеш няколко мизерни години живот = безмозъчно варварство
Диагноза рак - търсене на алтернативни методи на лечение = слабоумие + бягане от отговорност
Липса на матка и детеродни органи = абсолютна невъзможност за собствено дете
Инвитро = огромен шанс за рецидив на рак
Наличие на детеродни органи + здраве = шанс за собствено дете заченато по естествен път

Ей в това последното, ти не желаеш да повярваш. Там ти е единият проблем.
Осиновяване на дете също не изключва възможност за зачеване по естествен път.
Дори я увеличава.

Живот + Здраве = хиляди варианти за осмисляне на каквото пожелаеш.

Здравей Иване ,

За пореден път директен и честен до болка.

Виж, някаква част от мен напълно осъзнава това, което ми казваш, а другата част..., ами просто ме боли, това е...

Всъщност аз никога не съм казвал, че нямаш шансове да имаш свое дете. Тези думи не са излизали от устата ми, нито са били писани някъде в темата ти.

Ами то в самата фраза "избирам живота и здравето си пред това да родя свое дете" се включва че се отказвам от детето. Смисълът за мен е избирам да живея и да не родя свое дете. Лошото е, че след това тесане май на около 90 % спрях да вярвам, че е възможно да се случи да имам свое дете. И то извън тесането, все пак човек не може да теса 24 часа в денонощието и от там и страха, че съм го повярвала и че вече си го програмирам. А преди на 90% имах вярата "няма начин да не намеря начин да родя свое дете".

След като днес за пореден път тесах фразата "избирам живота и здравето си пред това да родя свое дете", установих, че явно наистина не го искам този живот и искам да умра.

- за пореден път като си представих и тесах как се хвърлям и размазвам на паважа, изпитах огромно спокойствие и щастие от това.
- тесайки че избирам живота и здравето си пред това да родя свое дете, изпадам в отчаяние, а като тесам, че искам да умра, се успокоявам.
- тесайки че ме боли мястото на операцията, защото никога няма да мога да искам да имам свое дете, първо изпитах болка и отчаяние, но като продължих с искам да ме боли, пак се успокоих (май това говори за тотален мазохизъм, не съм съвсем сигурна).
- в един момент си казах и тесах "избирам живота и здравето си пред това да родя свое дете. Защо да не опитам? Винаги мога да се самоубия ако ми е толкова зле. При мисълта, че все пак имам вратичка за самоубийство се успокоих.

Тесането че се самоубивам, че искам да умра, ме успокоява, а тесането че избирам живот без дете ме хвърля в тотално отчаяние. Ето това ме кара да мисля, че наистина подсъзнателно съм избрала болестта и смъртта и в най-добрия случай може би има 1 процент желание за живот, а може би никакъв и както ти каза съм се вкопчила в детето, а не в живота.

И тук идва един много важен въпрос: трябва ли да тесам след фразата "избирам здравето и живота си...", че имам вратичка за самоубийство и да се успокоявам? Наясно съм, че пак се самозалъгвам и крия истината от себе си и не тесам точно това, от което най-много ме боли и от което най-много се страхувам...

Или да тесам след фразата "избирам здравето и живота си..." неща които ме хвърлят в тотално отчаяние - като например " лекарите казват, че нямам шансове за свое дете. Вече не вярвам, че ще мога да имам свое дете и т.н. Да, тук се реже до кокал, но не знам дали ще мога да го понеса. В смисъл чувствам се затъваща във все по-дълбока депресия от това.

Днес като излизах при вида на всяко малко дете, ме свиваше болезнено корема от безнадеждност и отчаяние и тесах" че коремът ми се свива от безнадеждност и отчаяние при вида на чуждите деца, защото ми напомнят, че никога няма да имам свое дете".


Още един важен въпрос. Тъй като с ТЕС все повече осъзнавам колко много преживявам и поемам чуждата болка, как мога да се измъкна от това, принципно, не за конкретен случай?

Днес правих упражнения за очите на Норбеков и в този момент в мен нахлу онази смазваща болка, че брат ми не може да вижда с едното си око и усетих как аз съм приела неговата болка като своя, тя е част от мен. Просто все едно моите очи бяха негови и изпитах вина, че аз мога да виждам с двете си очи, а той не може. Не съм изтесала цялата случка с неговото око. Въпросът ми беше какво да тесам и да правя, за да не преживявам така чуждата болка? Защото дори да се освободя от тази негова болка, ще поема следващата чужда болка по същия начин. А с това не помагам на никого, не му отнемам от болката, само вредя на себе си.

Диагноза рак - търсене на алтернативни методи на лечение = слабоумие + бягане от отговорност

Извинявай, може ли да обясниш какво имаш в предвид? Отричаш официалната медицина (с което се съгласявам в доста голяма степен), а от друга страна търсенето на алтернативни методи на лечение = слабоумие + бягане от отговорност

Не го разбирам Какво да прави тогава човек

За мен ТЕС също е алтернативен метод на лечение. Ясно е, че си има и очевадна шарлатания, но всичките курсове, които си карал явно не са, а те също спадат към алтернативните методи за лечение.

любов = съчувствие

Освен че любов = съчувствие, любов = вкопчване.

Току що натискайки бутона за изпращане на мнението, усетих нещо много силно, всъщност беше и усещане и някакъв образ какъв щеше да бъде животът ми ако преди 7 години бях започнала да правя и ТЕС и някои други ценни неща, за които знаех отдавна. Образът беше за две деца, а усещането за пълнота, за свобода, за щастие, въобще не само заради децата, а заради самата свобода, пълнота и щастие, които изпитах.

Запитах се, какво толкова лошо и престъпно съм направила? И чувството беше: аз имах цялото нужно знание, информация и възможности, за да съм здрава, свободна и щастлива, а аз просто хвърлих в калта цялото това ценно знание, до което много хора по света нямат никакъв достъп. И това е най-голямата ми непростима грешка заради която сега си заслужавам съдбата... Може би вече е прекалено късно за всичко. Вече няма как да ми се случат всичките прекрасни неща, които можеха да ми се случат, ако не бях пълна мърда.

Диагноза рак - търсене на алтернативни методи на лечение = слабоумие + бягане от отговорност

Чертичката е знак минус. В това уравнение има един знак минус, един знак плюс и един знак равно.

Ами то в самата фраза "избирам живота и здравето си пред това да родя свое дете" се включва че се отказвам от детето.

Ако аз в една редица сложа теб пред себе си, това означава ли, че изключвам себе си? Или означава, че просто ти давам някакво предимство?

трябва ли да тесам след фразата "избирам здравето и живота си...", че имам вратичка за самоубийство и да се успокоявам

Може, но не е задължително.

Въпросът ми беше какво да тесам и да правя, за да не преживявам така чуждата болка? Защото дори да се освободя от тази негова болка, ще поема следващата чужда болка по същия начин. А с това не помагам на никого, не му отнемам от болката, само вредя на себе си.

Ами точно с това ТЕСай:
"Въпреки че аз съм се самопрограмирала да поемам чуждата болка

А с това не помагам на никого, не му отнемам от болката, само вредя на себе си.

, аз избирам да се освободя от тази програма сега. За всичко има причина и всеки сам трябва да си носи кръста. Ако ми поиска помощ и мога да му помогна и имам желание да му помогна, ще го направя. Само да му съчувствам не му помага , а ми вреди........."и т.н. каквото ти дойде наум.

....аз имах цялото нужно знание, информация и възможности, за да съм здрава, свободна и щастлива, а аз просто хвърлих в калта цялото това ценно знание, до което много хора по света нямат никакъв достъп. И това е най-голямата ми непростима грешка заради която сега си заслужавам съдбата... Може би вече е прекалено късно за всичко. Вече няма как да ми се случат всичките прекрасни неща, които можеха да ми се случат, ако не бях пълна мърда.

А може би сега ти се дава цялото знание, от което имаш нужда за да преминеш пре този болезнен етап от живота си, да намериш смисъл, да оздравееш и да продължиш щастливо напред, но ти упорито, както преди 7 години, продължаваш да го тъпчеш в калта.

Каква е разликата между това преди 7 години и сега?
Всичко е в главата ти и основния проблем идва от вярата ти в лекарите, която е пак в главата ти.
Другите големи проблеми идват от вярата в това какво казала баба ти, майка ти , какво се случило на този и онзи, какво написал някой болен в някой форум и т.н.

Искаш ли здраве, слушай здрави хора.
Използвай ги тях за модели, а не болните хора от миналото и настоящето ти.

Тъй като съм грипава и дълго изкарвах някакви жълто-зелени храчки и още не мога да се оправя, на 15-ти и 16-ти май минах само на прясно изстискани сокове с цел да се изчистя. На 16-ти сутринта си направих клизма с кафе, три супени лъжици биокафе на литър вода, от което получих силно сърцебиене и ми изтръпна първо левия, а после и десния крак. Мислех, че всеки момент ще получа инфаркт и ще умра. Обадих се на Иван за помощ. С тесане се пооправих. После той ми се накара, че смесвам много неща и не знам как си взаимодействат. Спомена също за някакъв синдром, при който тялото е залято от прекалено много токсини, които не може да изхвърли (не съм сигурна дали го разбрах правилно). Споделих, че въпреки че в момента временно съм се посветила изцяло на оздравяването си, пак не ми стига времето за всичко и непрекъснато препускам и имам чувството, че нищо не съм направила. Той ми каза, че все пак имам срок от една година, не трябва всичко да свърша веднага, че трябва да се успокоя и да спра да препускам и че най-важното е да се вкопча в живота и да живея. Каза ми да намаля ТЕС, да правя нещата, които обичам и всеки ден в един дневник да описвам 10 неща, за които съм благодарна.

Същата нощ пак имах сърдечна криза, още по-страшна от първата.

В сън или полусън усетих, че се тесам мислено (това е хубаво, че вече и подсъзнателно се насочвам към ТЕС) и след няколко мига усетих силна болка в лявото ми ухо, която с разбуждането ми отшумя. В следващия момент вече чувствах някаква огромна тежест и болка върху сърцето ми, не ми достигаше въздух, левият крак и лявата ми ръка бяха много изтръпнали, а двете ми уши заглъхнали, не можех или се страхувах да помръдна левия си крак и ръка, не съм сигурна. Имах чувството и адски страх, че този път наистина получавам инфаркт и ще умра. Започнах с дясната ръка да тесам всички тези физически симптоми, както и страха от инфаркт и от смърт. В един момент тесах също, че избирам живота, че искам да живея и наистина го исках този живот. Първият успех беше, че взех шишето с вода до мен и успях да поместя лявата си ръка и да го отворя и да започна да пия вода.

Както и предишния път първо отшумя страха, че получавам инфаркт и умирам, после леко отпускане на симптомите, успях да стана да отворя прозореца. Стори ми се, че доста потесах, в смисъл много бавно започнаха да отшумяват всичките тези неща и то не отшумяха напълно. Просто защото в един момент чувствах, че заспивам и че нямам сили да си движа ръката и да се потупвам и просто заспивайки мислено се потупвах. На няколко пъти в сън или полусън осъзнавах, че мислено се потупвам. На сутринта бях добре, всички тези симптоми бяха отшумели, просто нямах сили и енергия.

Тази сърдечна криза от онази нощ е най-близкото състояние до смъртта, което някога съм имала през живота си, в смисъл, че физически чувствам, че умирам или мога да умра всеки миг. И точно в този момент се вкопчих неистово в живота. Не е като да си представям, че скачам, че съм умряла и да изпитвам спокойствие и щастие от това. Това ме караше да мисля, че подсъзнателно наистина искам да умра. И сега не мога да разбера, подсъзнателно искам ли да живея или искам да умра? Защото при последното състояние близко до смъртта много силно исках да живея и това според мен изскочи от подсъзнанието ми. Но като се почувствам по-добре и няма пряка опасност за живота ми , пак на моменти искам да умра. Забравила съм да напиша, че в един момент с отшумяването на страшните симптоми, усетих, че като се оправя и ако нямам дете пак ще поискам да умра и ще трябва да събера сили да се самоубия и тесах това чувство и че се приемам такава каквато съм и с това. Какви са тези игрички на ума? Тези емоции, това не съм аз, но не мога да спра да се отъждествявам с тях. А те не спират да бушуват и да ме дърпат в най-различни посоки и крайности.

Междудругото при тези две кризи за първи път усещам толкова силно и очевидно как с ТЕС отшумяват физически симптоми, защото досега работех повече с емоции и това ми даде някакво чувство на увереност, че съм на правилния път с ТЕС.

...................................................................................................................................................

Последните дни като тесам : "въпреки че адски ме боли сърцето от това, аз избирам здравето и живота си пред това да родя собствено дете" ми изскочиха и тези неща, които тесах и продължавам да тесам: "Ако сега се самоубия и се преродя в някое забутано афганистанско село дали ще съм по-щастлива от сега? Ако съм забулена робиня, която не може да пише и да чете и няма дори свободата да излезе сама от вкъщи, дали ще съм по-щастлива от сега? Ако съм забулена робиня и ме омъжат насила на 13 години и всекидневно съм изнасилвана и бита, но родя 10 деца, дали ще съм по-щастлива от сега? Точно този живот в точно това тяло е адски ценен, защото имам късмета да съм свободна жена и имам достъп до безценни знания, информация и възможности. Затова избирам този живот независимо дали ще мога да родя мое дете или не. Въпреки че адски ме боли сърцето от това, аз избирам здравето и живота си пред това да родя собствено дете".

Вчера стана така, че изпаднах в силна депресия от нищо. В рамките на 1 час се издразних от свекърва ми, срещнах се с брат ми и чух детския смях на близначетата ин витро, които са му съседи. С него в момента не се караме, просто заради тези недоизтесани емоции, в момента всеки контакт с него ми причинява болка, заради това, че е осакатен за цял живот и заради това, че си съсипа живота. И изведнъж изпаднах в тежка криза заради тези 3 неща и се чудех кое да тесам и започнах заедно: не мога да я понасям. Боли ме сърцето, че брат ми е осакатен за цял живот, боли ме сърцето, че тези хора имат прекрасни деца от ин витро, а аз нямам този шанс...В един момент усетих, че ме боли от целия живот, че целият живот ме смазва, че целият живот ми тежи и го тесах. В един момент стигнах до такова отчаяние, че вече не мога да се самоубия, защото може да се преродя като жена в Афганистан и просто исках да умра и тесах: "искам да развия скоротечен рак и да умра възможно най-бързо".

Иване, тук един важен въпрос: има ли опасност за мен да развия скоротечен рак ако тесам : "искам да развия скоротечен рак и да умра възможно най-бързо"? Защото вече на няколко пъти го чувствам и го тесам. Даже мъжът ми веднъж ме чу и изкрещя "НЕ". Той счита, че е много опасно да го повтарям, че така си го набивам и програмирам.

Вечерта се случи нещо много странно, което може и да е пълна фантазия, но пак стигнах до някакво тесане от него. Докато се къпех в банята, се появи усещане и доста неясен образ за река и за една лодка и някакъв глас все едно ми казваше, че ако толкова ми тежи този живот мога да се кача на лодката и да ме закара с нея в отвъдното, че там няма да ми е толкова зле, просто мога да си почина за известно време и после пак да се върна, за да продължа със същите уроци, които сега трябва да науча. И че трябва да взема бързо решение оставам или отивам в отвъдното.

Чувството беше, че аз трябва да си науча уроците, сега или в друг живот, но няма как да ги избегна по никакъв начин. В този момент не виждах никакъв смисъл от отлагане на неизбежното, а може и да е било страх от смъртта, не съм сигурна. Започнах да тесам първо мислено, после и реално : "Избирам живота. Избирам да си науча уроците сега."

Тези дни пак започнах да тесам и естествено не довърших списъка на Алиса: боли мястото на операцията, защото...

Изплува ми : "боли ме мястото на операцията за пропиляната младост и за всички пропиляни шансове и възможности".
Тесах също: "боли мястото на операцията за ембриончетата ми..."

Разбрах защо постоянно ми изплува болката от загубата на ембриончетата, просто защото не съм изчистила всички подробности от тези събития, а тесам най-вече емоции, които ми изплуват. Започнах отначало да тесам болезнените събития.

Осъзнах, че съм замръзнала на две случки: първата, когато лекарят ми казва, че първото ми ембрионче се е откъснало и е тръгнало към канала, а втората когато друга лекарка ми казва, че имам извънматочна бременност с второто ембрионче и че трябва да ми отстранят едната тръба. Има и доста други болезнени моменти от този период, които тесам. Просто в тези два е като замръзване.

Тесах първата случка, цялото отчаяние, болка. В един момент почувствах как са ми изтръгнали сърцето, как са ми отнели мечтите и как част от душата ми е останала в онази болница и се лута в очакване на появата на така мечтаните си деца.

Преди все ми изплуваше за второто ембрионче как плаче и ми казва : "мамо, моля те не ме убивай". Доста пъти съм го тесала това, тесайки и по него.

Като ходехме в кабинета на лекаря и там имаше снимка на две близначета момиченце и момченце. Въпреки че това ми беше голяма мечта, не смеех дори да си помисля, че е възможно и аз да имам това щастие. Не смеех да искам толкова много, за да мога да имам поне нещо - поне едното ми ембрионче да оцелее.

И сега така го усетих, че онова ембрионче в тръбата беше момченцето, а другото ембрионче, което изгубих преди това, беше момиченцето. И това момиченце плачеше и ме молеше: "мамо, моля те спаси ме. Нямам сили да се задържа. Умирам..." Тесах и по моите и по нейните точки.

Въртя се като някакъв пумпал, тесайки едни и същи болезнени емоции, от които няма отърване. Единственото, което постигнах с ТЕС, е само да ги усещам още по-силно и болезнено, но никакво освобождаване. И това ме кара да се чувствам много подтисната постоянно. Все едно всичко се случва сега, аз го изживявам отново, но за пореден път дори и с ТЕС, не мога да го преодолея.

......................................................................................................................................................

Да споделя още нещо, тази седмица от понеделник до петък изкарах петдневен преговор на първо ниво на Норбеков. Преди години бях карала първо ниво. Системата е много добра. НО това, което установявам за първо ниво (не мога да твърдя за цялата система като не съм карала следващи нива) е, че по никакъв начин не се отработват отрицателните емоции.

Като правихме упражнения за очите всеки път ми изплуваха очите на брат ми и смазваща болка, че той не може да вижда и чувство на вина,че аз мога да виждам, а той не. Единственият път, когато не ми изплува болката за брат ми, изплува пак смазваща болка, че майка ми носеше очила, а аз дори не знам кой диоптър, никога не съм я питала, че съм чудовищен егоист, а нея вече я няма, късно е да й помогна. Разплаках се и излязох, за да не преча на останалите.

При други упражнения на няколко пъти също ми изплуваха болезнени емоции, които пак не знаех как да отработя и как да се освободя с дадената система.

Не знам какво бих правила без ТЕС. Но пак както вече писах, в момента съм залята от болезнени емоции, които не смогвам или не мога да освободя и не виждам изход. Да, ще продължа с ТЕС, но ако продължа да бъда заливана с двойно повече болка и негативни емоции, се опасявам, че сърцето ми може и да не може да може да издържи. Все по-силно и по-силно ме стиска и боли, всяка емоция я преживявам със стискане, стягане и с болка в сърцето, която обаче не отшумява.

..................................................................................................................................................

ivangp написа:Диагноза рак - търсене на алтернативни методи на лечение = слабоумие + бягане от отговорност
Чертичката е знак минус. В това уравнение има един знак минус, един знак плюс и един знак равно.

Извинявай, това въобще не го разбирам.

ivangp написа: Ами то в самата фраза "избирам живота и здравето си пред това да родя свое дете" се включва че се отказвам от детето.

Ако аз в една редица сложа теб пред себе си, това означава ли, че изключвам себе си? Или означава, че просто ти давам някакво предимство?

[/quote]

Да, така е, но докато тесам фразата "избирам здравето и живота си пред това да родя собствено дете" чувствам все едно се отказвам завинаги от това да имам дете, за да бъда жива.

ТЕСай с каквото ти идва отвътре. Няма опасност да си навлечеш скоротечен рак чрез ТЕС, с каквито и фрази да ТЕСаш.

Диагноза рак МИНУС (т.е. без да търсиш) алтернативни лечения = слабоумие и бягане от отговорност.

Иване, благодаря ти много за всичко, което правиш за мен! Не знам как щях да се справя с тези сърдечни кризи без теб. Отзова се веднага на секундата въпреки ангажиментите, които вероятно си имал.

Сега точно щях да тесам за ембриончетата, но ги зарязвам защото се появява нещо по-спешно, в смисъл по-силно като чувство. А аз гледам като имам силна емоция за нещо веднага да я тесам, защото после като отслабне и не е същото да тесам спомена за нея. След като прочетох как ще отпадне ограничението за финансиране само на три опита ин витро и ще е неограничено (всъщност още не е прието окончателно), не мога да понеса, че аз съм най-прецаканата жена в тази държава. Аз дори не можах да ползвам и един опит въпреки че съм одобрена. Защото правихме тази операция, за да продължим с ин витрото, а после животът ми тотално се преобърна. В мен нахлува някакъв страшен гняв към себе си: защо правих тази операция, този тумор е бил капсулиран, можех да си родя две деца и после да режат от мен каквото искат, вече не ми пука...

Също така пише, че ще се финансира замразяване на яйцеклетки при онкоболни ако могат и решат след това да имат деца. Значи при някои онкоболни може, при други не може. И тук пак съм страшно прецакана, защото някакви лекари ми казаха, че точно с моята диагноза никой няма да се съгласи на ин витро. Чувствам не просто смазваща болка и отчаяние, а страшен гняв към себе си, към целия свят, към БОГ.

Чудех се за тази настинка, на какво се дължи? Не е грип, защото само веднъж имах температура 37, 69, после вече не. Какво според ГНМ не мога да преглътна точно в този момент?

Спомням си, че чувствах как болките в гърлото се усилват много осезателно като започнах да тесам фразите на Алиса : боли ме мястото на операцията, защото....и от тогава няма оправия. А самото храчене не знам кога се появи, май доста скоро след болките. Все повече си мисля, че някак си е свързано с онова тесане, което все не успявам да довърша.

Понякога кашлям, друг път с часове няма и помен от кашлица, просто много храча, излязоха страшно много жълто-зелени храчки, никога през живота си не съм изкарвала такова количество жълто-зелени храчки.

Чудя се дали просто имунитета ми не е паднал драстично, което не е добре или просто организмът ми се чисти с тези храчки? Днес пак минах на прясно изстискани сокове и си направих клизма от 1 литър прясна моя урина, за да подсиля изчистването на организма. Снощи три пъти като храчих имаше кръв в храчките и много се уплаших да не са метастази в белите дробове. Но вече не се появява кръв и това ме успокои.

Забравих да пиша, че на курса на Нобреков стана на въпрос за яйчниковия резерв, аз специално питах. Това, което получих като отговор е, че жената е програмирана да има яйчников резерв през целия си живот и да може да има деца до късна възраст. В смисъл той наистина се изчерпва, но е програмиран да стига за цял живот. И с тези упражнения се хармонизира хормоналния баланс, а с това и се подобрява качеството на яйцеклетките. Това последното го приемам и знам, че е възможно. Но не мога да повярвам, че една жена може да има деца през целия си живот. Така ми е набит страхът от изчерпване на яйчниковия резерв, че блокирам.

Друго нещо, което обаче ми казаха в частен разговор на четири очи, за една жена, на която са й махнали част от яйчник, но след време случайно си правила изследване и се установило, че има яйчник и явно се е възстановил в някаква степен или напълно (преди това е правила упражненията на Норбеков).

Иване, как приемаш тези две твърдения - първо че една жена може да има цикъл и яйчников резерв през целия си живот или поне до доста по-късна възраст от обичайната - да кажем до 60-70 години и да роди и вероятността за възстановяване на целостта на частично отрязан орган Аз тези неща някак си не мога да ги повярвам, че са възможни. В онзи момент си помислих за прекъснатата ми тръба и категорично не вярвам че е възможно да се възстанови. От друга страна познавам за жена забременяла с вързани тръби, неясно как. Или лекарите не са извършили добре манипулацията или наистина се е случило чудо.

Храчките са чистене на организма. Температурата също. Не ги спирай или потискай.

Една жена докато има менструация има яйцеклетки, които могат да бъдат оплодени. За след менопаузата не знам. Логиката ми е, че дори да има такива яйцеклетки след менопаузата, организма не е подготвен да задържи плода и бременност е много малко вероятна. Което не означава, че е невъзможна.

Възстановяване на отрязани органи е възможно, но при определени, доста рядко срещани условия.

Ти не си прецакана. Благословена си. Само че, все още не можеш да го видиш.

Да си прецакана е също толкова вероятно, колкото да ти е изчерпан яйчниковия резерв.
Ако решиш, че е така, то така и ще бъде. За теб.

Въртя се като някакъв пумпал, тесайки едни и същи болезнени емоции, от които няма отърване. Единственото, което постигнах с ТЕС, е само да ги усещам още по-силно и болезнено, но никакво освобождаване. И това ме кара да се чувствам много подтисната постоянно. Все едно всичко се случва сега, аз го изживявам отново, но за пореден път дори и с ТЕС, не мога да го преодолея.

Разбира се всичко това е за още ТЕС, но – пробвай с не искам да освободя, няма да освободя, нямам право да освободя, защото ако го освободя означава... , коя ще съм аз ако се освободя? и т.н.
Усилването показва раздвижване на блокажа, добре е, даже го преувеличи.

Продължавай с твърденията, които предизвикват отхрачване, добре е.
И аз познавам човек, на когото се регенерира пръст на крака.
Сестра ми я бяха отписали със спрял цикъл, никаква надежда за деца на 40 г. никакви инвитро и т.н., просто я отпратиха като безсмислен случай. Хомеопатия, малко психо помощ и подкрепа от мен и на 42 роди.
Дерзай!

Алиса, Иване, благодаря много!

Алиса, имам една молба към теб. Може ли да дадеш повече подробности за сестра ти? Как се случи, че й дойде цикъл и забременя и най-важното роди? Това е истинско чудо, както и регенерирането на пръст.

При мен нещата не са добре, да не кажа трагични. Пиша този постинг в момент на обезверение. Имам чувството, че това са едни 4 изгубени месеца с ТЕС, в които нищо не съм постигнала, само съм си изгубила времето. И как очаквам да се справя със сарком при положение, че с един пролактин не мога да се справя...

Предизвикателството ми е неуспешно. Пролактинът ми е 945 при референтни стойности 102 - 496.

Моля ви кажете ми какво да тесам като ново предизвикателство и неутрализиране на евентуално ПО:?: Досега тесах : "освобождавам се от всички нежелани мисли, чувства, емоции и страхове, които на физическо ниво се проявяват като микроаденом на хипофизата и висок пролактин, който потиска овулацията ми, освобождавам се от микроаденома сега и избирам да съм здрава, да имам идеален хормонален баланс, нормални нива на пролактин и идеална овулация сега".

Къде сгреших? Какво да тесам, за да получа положителен резултат?

Ходих на термовизуална диагностика. Някъде извън матката, може би леко по-нагоре от операцията има едно жълто петно, което е по-топло и има нещо там. Не се знае какво е, в смисъл каза, че за да е тумор трябва да е още по-горещо и жълто, но не може да изключи и такава вероятност да е нов рецидив, може и да е някакво възпаление, може и да е нещо травматично от операцията.

И този лекар ме праща на ЯМР на малък таз. В момента не мога да дам около 400 лв., за да ме подплашат някакви лекари и да се чудя какво да правя след като ме сринат психически. В смисъл ако е нов рецидив няма да дам да ме режат и да ми махат органи, в това съм на 1000 % сигурна. Приела съм смъртта като евентуална опция и нито за миг няма да съжалявам, че не съм дала да ме осакатят, за да водя някакво мижаво, жалко, незаслужаващо си нито един миг съществуване.

Имах честта да се запозная лично с Иван. Невероятен човек, силен, уверен и вярващ в себе си. Досега не го бях виждала на живо, имахме само телефонни сеанси. Той два пъти ми приложи една техника за неутрализиране на болката - на гръбнака, кръста, корема и мястото на операцията. Първият път след сеанса чувствах невероятно неземно спокойствие. Иване, искам да ти благодаря от сърце за този жест, за отделеното време и усилия да помогнеш на един напълно непознат човек. Тук е мястото да кажа, че за тези два сеанса в София не ми взе нито стотинка.

С днешна дата още ме боли най-силно кръста, врата (по-малко от кръста) и мястото на операцията. Явно тези проблеми са многопластови и не знам как ще се решат...

Досега не бях споменавала, че имам болки в кръста и в гръбнака, защото ми се струваше, че имам по-належащи проблеми. Като млада студентка се пресилих с упражнения на Айенгар и си направих тази травма на гръбнака, която ме мъчи вече 17 години (не че не съм пробвала масажи, физиотерапия, Юмейхо, но всичко с много временен ефект).

С тесане стигнах до осъзнаването, че тъй като имам адски ниско самочувствие и чувствам, че нищо не струвам, с тези упражнения съм искала да се докажа пред баща ми, че струвам, но тъй като от глупост си направих тази травма, с това само доказах, че наистина нищо не струвам.

Не знам защо, но от тези болки в кръста, засега изплуват само емоции, свързани с баща ми.

Преди няколко дни, след като бях правила ставната гимнастика на Норбеков и започнах да правя едно упражнение как мислено си правя масаж на кръста почувствах, че имам отчаяна нужда от любовта и подкрепата на баща ми, после изведнъж видях един неясен образ и много силно чувство на себе си като ходещо бебе (значи на около година и половина, две, този образ съм го виждала на мои снимки оттогава), което неистово плаче за баща си и го моли да не го изоставя. Започнах да плача с глас и да тесам, като тесах и точките на ходещото бебе : "Татко, моля те не ме изоставяй. Боли ме сърцето за теб татко". След известно тесане изплува усещането, че част от душата ми е останала с баща ми, после осъзнах, че тогава съм изгубила силата си, волята си, своята увереност в себе си, вярата в себе си, все едно ми е отрязал крилете. После усетих, че аз съм му ги дала, за да не ме изоставя и тесах: "Татко, моля те не ме изоставяй. Давам ти цялата си сила, воля, увереност в себе си, вяра в себе си, давам ти душата си, ползвай ги, само не ме изоставяй". Тесах също чувството : "чувствам се изоставена от най-близкия ми човек. Изгубих сродната си душа". Също тесах и чувството, че баща ми ми е отрязал крилете и се чувствам като орел с отрязани криле.

Всъщност майка ми и баща ми тогава някъде са се разделили, нямам спомени оттогава, явно всичко това е ставало на подсъзнателно ниво. А казват, че бебетата нищо не разбирали. Аз никога не съм го наричала татко, просто не е имало кога, а в редките ни срещи ме е било срам да го нарека татко. Все още всичко това ми е болезнено и продължавам да го тесам.

Здравей, бях останала с впечатление, че целта ти не е един хормон, а хармония
Подобни спадове при соколечение не са нормални?
При нужда работя с Яна (тя също е тес консултант). Наскоро работих по нещо, но не успявах да изчистя вината си, за да мога да започна спокойно работа. Тогава ми излезе образа на Яна и я ползвах като посредник между мен сега и мен от случката. Имах чудесни резултати.
Поздравления за упоритостта и последователността. Вдъхновяващи са.

Здравей User,

благодаря за включването и за топлите думи!

Здравей, бях останала с впечатление, че целта ти не е един хормон, а хармония

По принцип и двете. Но имах нужда поне нещо да оправя на физическо ниво, за да се почувствам уверена, че съм поела в правилната посока. Защото в момента се търкалям стремглаво надолу.

Подобни спадове при соколечение не са нормални?

Това се случи не заради соколечението, а заради клизмата от кафе, която явно е била изведнъж с голяма доза.

Поздравления за упоритостта и последователността. Вдъхновяващи са.

Важен е резултата. Иска ми се наистина да успея и да съм вдъхновение за хора със страшни диагнози, които лекарите принуждават да осакатят. В смисъл като отворят форума и прочетат тази тема това да им помогне. Опасявам се, че в очите на хората може да се превърна в поредната малоумница, отказала се от официалната медицина, за да умре. Е, те не отчитат хилядите убити от химиотерапия пациенти, но ще отчетат единият умрял, след като е правил ТЕС. Ами ако бях умряла след като бях позволила да ме осакатят, махайки ми матка и яйчници, тогава пак всичко щеше да е в реда на нещата. Но не и ако се откажа от официалната медицина, тогава аз съм си виновна. Това е психиката на масата, на стадото.

До тук с философстването. При мен нещата не изглеждат добре. На първи юни, отивайки до бюрото по труда, започнах да кашлям, а вечерта температурата ми беше 38, 5. До тук нещата не изглеждат толкова зле.

На 2-ри юни с Иван имахме невероятен сеанс, той най-вече говореше, а аз се потупвах. Ако иска да го опише, аз не съм в състояние да го пресъздам. Получих следните инструкции: ако ми дойде негативна мисъл да си кажа - аз се чувствам зле, защото имам вредни мисли, с които се съгласявам. После започвам да наблюдавам тези мисли, емоции и ако после спонтанно стигна до единение с Вселената да видя какво ще се случи. Аз май само веднъж успях да стигна до някакво такова състояние. Каза ми всички настоящи мисли и емоции да ги "третирам" по този начин и да правя ТЕС само за спомени и случки.

Аз го правих няколко дни, но физически в един момент не бях в състояние дори да стана от леглото. Кашлях много, вечер вдигах висока температура, стигнах до 39, 5. На моменти мислите ми започнаха да се объркват, в смисъл мисля нещо или искам да кажа нещо и не знам дали има смисъл и се питам това така ли е докато разбера дали има смисъл. Мислех, че губя разсъдък. Няколко пъти чувствах, че умирам.

По съвет на Иван оставих лекарствата на тибетския лекар и Тодикамп (за няколко дни) и минах само на плодове и малко ММС. Но с днешна дата съм напълно убедена, че ММС ми влияе адски зле. Винаги съм го взимала с голям страх и отвращение, но сега вече съм убедена, че не ми помага, дори ми вреди и няма да взимам ММС никога повече през живота си. Мисля, че трябва да послушам вътрешният си глас въпреки че Иван горещо го препоръчва. Няма как да взимам с такъв страх нещо и то да ми помага, все пак ММС се слага във вода и тази вода поема информацията, която й изпращам като емоция и я запечатва в тялото ми. Т.е., дори ММС да не е отровата, която си мисля, че е, страхът ми я превръща в такава за мен.

Единият път, когато не можех да стана от леглото и бях сигурна, че умирам, се обадих на Иван, той ми каза да викам Бърза помощ. Вечерта на същия ден ми каза да кажа на мъжа ми, че ми е казал да викам Бърза помощ. Не мога да опиша чувството си на изоставеност, на това, че съм напълно сама, че следвах съветите му, а той ме праща към Бърза помощ. Какво ще ми помогне една Бърза помощ? Колкото ми помогнаха досега лекарите...Признавам, че все още се чувствам ядосана и обидена заради тази Бърза помощ. Не знам като каза Бърза помощ все едно ми натисна някакъв бутон на тотална обида, гняв, изоставеност, на безнадеждност от всичко, от целия свят, от БОГ. Страхувам се да започна да го тесам, толкова ми е тежко. Сега като го описвам и се връщам към случката, когато извиках Бърза помощ, след като майка ми получи гърчове. Единият лекар ми каза, че до една седмица тя ще си отиде. Не съм сигурна дали това не е останало
като подсъзнателно възприятие за Бърза помощ, че тя не помага, а само констатира, че положението е безнадеждно.
Както и да е, през тези 4 месеца Иван ми помогна страшно много и съм безкрайно благодарна за цялата помощ до тук.

Аз тъй като в един момент през този страшен ден не можех да се свържа с него, се обадих на Алиса и направихме сеанси с нея. И двамата правят невероятни сеанси - просто са различни. Препоръчвам с две ръце като ТЕС терапевти и Иван и Алиса. И наистина сеансите ускоряват освобождаването на емоции. Както Иван беше казал, пести се време.

Два много важни моменти от сеансите с Алиса - първият тя ми върна частица от изгубена душа. Стана много странно - случка, която бях тесала за онова парализирано коте, стигнахме някак си до там - Алиса го излекува, онова плачещо дете, което бях, се почувства много щастливо. Тогава тя ми каза да се слея с него и в този момент почувствах, че в мен - в областта между гръдната кост и целият корем навлиза енергия и се почувствах невероятна пълнота. Някак си се запълни някаква празнота, онази частица от мен, която като дете плачеше на онзи таван за умиращото коте, се завърна при мен.

Някак си се връщахме към поколенията назад от страна на майка ми, стигнахме до едно бебешко гробче с кръст. Почувствах, че то е било убито. Тогава тя каза, възможно е и нещо свързано с турците, че са убивали или не знам точно какво.

Като каза турците и това ме върна към едно видение, което ми се явяваше често цели няколко месеца (не последните преди това) как едно младо момиче тича с бебето си и го хвърля в един кладенец, а след нея тичат турци и в момента, когато го хвърля, те я съсичат. Тя всъщност страшно много си обича бебето, но го хвърля, за да не й го вземат. Променихме събитието, в смисъл нямаше ги турците, тя се озова в хубав дом насред гората с близките си и беше щастлива.

Стигнахме и до биологичната ми баба, доста работихме върху нея. Първо както винаги я виждах като жив скелет, накрая се появи като младо красиво момиче с руса коса до кръста. Знам, че е била много хубава. Чувството ми беше, че тъй като не се е чувствала обичана от баща си и от мащехата си, е търсила обич в обятията на някакви мъже, които за съжаление явно са се възползвали от нея.

Това е малка част от това, което правихме.

Снощи за първи път не вдигнах температура. В смисъл до обяд нямам почти никаква температура, а след това започва да се вдига и вечер ужас. Не съм я потискала с медикаменти

Но сега имам друг сериозен проблем: вчера за първи път можах да сляза по стълбите надолу и да отидем на лекар. Белият ми дроб е наред, но имам едни много плашещи резултати:

CYE/ERS 110 при референтни стойности под 25
CRP - 48, 52 при референтни стойности до 6

Това говори за някакво много голямо възпаление / инфекция . Може да е рецидив, може и да е бактериална инфекция, може да е всичко във всяка част от тялото ми.

Лекарката се хвана за главата откъде да започне с изследвания, защото трябва да се изследва буквално цялото ми тяло от до и реши да изчакаме да видим дали показателите сами ще спаднат след като ми отмине кашлицата. Каза, че снимката на бял дроб е добре, но може да има възпаление на бронхите, която не се хваща със снимка.

Още преди доста време когато се правих клизмите с урина, не си сложих мазнина на накрайника и от това ме заболя ануса, което обаче започна да се увеличава и от няколко дни изхождам по малко розова кръв. Според лекарката сигурно е от хемороиди, отложи засега изследванията.

Да се "похваля" с още нещо. Понеже на 8-ми пак трябваше да отида до бюрото по труда, а аз не можех да сляза надолу по стълбите и вечерта явно от стрес какво ще правя, получих силно сърцебиене, изтръпна ми лява ръка и двата крака и изпаднах в паника, че всеки момент ще ми спре сърцето и ще умра, а ако заспя това със сигурност ще се случи. Цялата нощ не можах да спя, опитах се да тесам, но не ми помогна грам. И само лежах надясно, защото се страхувах, че ако легна по гръб и случайно заспя ще си глътна езика и ще умра. Според Алиса аз съм била получила паническа атака.

Оф, сега като се сетя за това как се страхувах как ще си глътна езика и прихвам да се хиля... А мъжът ми го направих на луда калинка.
Сутринта дори се опита да ме приспи като ми потупваше точките и ми повтаряше как всичко е наред, но не стана, защото само се страхувах как ще си глътна езика. После опита и втори път, но този път аз повтарях, а той потупваше, но като започнах да повтарям разни безумно страшни неща и той изведнъж се разхили, явно не ми издържа на глупостите. От което аз адски се ядосах и започнах да му викам как не го е срам да ми се подиграва...
Въобще бяхме за скрита камера... После търча при лекарката ми за болничен и да се обяснява в бюрото по труда.

Оказа се, че и аз като Jabata имам недостиг на витамин Д, стойностите ми са 9,25, а трябва да са над 30. Но ще взимам препарат, който Иван ми препоръча.

Дори майка ми, жена ми или детето ми да ми се обадят по телефона, когато аз съм далеч от тях и нямам възможност сам да преценя състоянието им, и да ми кажат, че имат чувството, че умират, нямат енергия да станат от леглото и имат изтръпване в крайниците, което често е предшественик на инфаркт, ще им кажа да викат бърза помощ, а няма да тръгвам да ги спасявам с ТЕС.

Има две положения при които съм с две ръце за официалната медицина. Те са:
1. Остри живото-застрашаващи състояния.
2. Когато шият разкъсвания, наместват счупвания и т.н., т.е. възстановяват, а не премахват части от тялото.

За всички хронични заболявания, за съжаление, традиционната медицина само вреди, а не помага.

Освен това, дори да предположим, че бърза помощ би те убила, ако ти наистина умираш и те те убият, просто ще прекратят мъките ти по-бързо. Ако не ги извикаш умираш и ако ги извикаш пак умираш. И в двата случая все умираш. Т.е. логиката показва, че няма какво да губиш, ако ги извикаш, но пък ако те спасят има само какво да спечелиш.

Проблемът идва не от моите действия или думи в този случай, а от твоята интерпретация на моите думи и какво стои зад тях. И тази интерпретация поражда емоции, които са за чистене. Т.е. ти отново си създаде проблем с негативни мисли на които повярва и продължи да утвърждаваш. Вместо да ги наблюдаваш и да оставиш емоциите да протекат през теб, както те посъветвах.

Това не го пиша за да ти вменя вина, а за да ти покажа какво се случва, за да разбереш как си създаваш сама проблемите и как можеш да ги изчистваш в бъдеще. Ти, както и всеки друг.

Тази обида, чувството за предателство и случката с бърза помощ и майка ти са за як ТЕС.