Преди десетина дни попаднах на този форум и най-после събрах смелост да пиша тук. Усилено чета темите, но все още има много неща, които не са ми ясни, както в общ, така и в чисто технически план. Разбрах, че ще излезе ново издание на книгата на Иван много скоро и се надявам като я прочета, да ми се доизяснят нещата.
Иска ми се тук да си водя нещо като дневник и да записвам впечатленията си.
Основното при мен е, че изпитвам постоянно нервност и безпокойство вече повече от 2 години.
Също така от почти две години се опитваме да имаме второ дете, но не се получава. Преди една година ми откриха киста на левия яйчник, за която има съмнения, че е ендометриозна.
Реших да започна с тази декларация:
Въпреки че изпитвам нервност и безпокойство, аз напълно и безрезервно приемам себе си и се освобождавам от тази нервност и това безпокойство сега. Наясно съм, че това е твърде общо, но все пак трябваше да започна от някъде.
Тъй като времето когато започна това безпокойство съвпада със смъртта на баба ми, направих техниката за краткия филм със заглавие "Смъртта на баба". Започнах да си спомням за всички моменти свързани с баба ми и когато започна да рева, правя ТЕС на емоцията, която е почти неизменно дълбока тъга.
Почвам да рева примерно като се сетя как идваше да ни донесе мляко с ориз и печена тиква, как ме изпращаше и посрещаше от училище, колко ми се радваше когато се прибирах от Варна, как ми се обаждаше през деня да пита как съм, какво правя. Последно - болеше я ухо, аз си заминах за Варна, майка ми се обади да ми каже, че баба е в болница, после внезапно се влоши, защото й изписали някакъв антибиотик, а тя имаше и болни бъбреци. Много исках да й се обадя и да я чуя, но тя не беше адекватна вече. Скоро след това почина.
Баба и дядо живееха на втория етаж на фамилна къща, където беше и моята стая от 13 до 18 годишната ми възраст. Майка, татко и брат ми бяха на третия етаж. Мисля си, че може би съм се чувствала все едно си живея при баба и дядо, затова толкова много се разстроих. Дядо ми почина по-рано, но него не съм го преживявала толкова. Баба е човекът, който ме е отгледал и чието име нося. Винаги ми е обичала и подкрепяла. Не помня да ми се е карала, за разлика от майка, която непрекъснато ме поучаваше за нещо и ми изнасяше обширни беседи с наставления.
С всяко следващо прожектиране на филма, усещам как тъгата ми намалява, но изникват нови случки, за които се сещам и пак се натъжавам, пак тес-ам и така.
