Оттогава не съм кървила, няколко пъти усещах напрежение, но тесах доста, за всеки случай започнах да ходя до тоалетна
клекнала, за да не се напъвам излишно.
Мислех си с какво може да са свързани хемороидите, четох книгата на Лиз Бурбо (всъщност още есента като я четох проверих за хемороиди, защото баща ми има от дълго време; това също го тесах, както и факта, че майка ми има разширени вени, тоест може да е наследствено
и това, че "често на бременните им се появяват хемороиди", тоест е едва ли не нормално...
(естествено, не смятам нито едно от тези за смислени, но ги тесах за всеки случай)), но установих, че не ще да е страх от нямане и силно желание за придобиване на нещо материално и отговорност за това, или каквото там беше... В деня, в който се появи болката и кървенето обаче, ходих до болницата тука, в която уж ще раждам... Аз съм търпелива и кротка натура, но трябва да призная, че да чакаш 45 минути, за да влезеш в някакъв кабинет, в който да те анкетират с познатите въпроси - пушите ли, пиете ли, вземате ли наркотици, има ли в семейството ви наследствени заболявания и други подобни простотии, да ти премерят кръвното, да установиш, че са ти изгубили (или просто ги мързи да намерят) резултатите от единия ултразвук, и затова те пращат пак на ултразвук, и на всичкото отгоре на английския на лекарката-индийка да не се разбира нищо. С други думи, освен, че излязох по-рано от работа и трябваше да бързам, за да дойда навреме, чаках един час (защото дойдох по-рано, като се надявах, че за 15 мин ще попоълним всички необходими формуляри), стоях във фойето, където атмосферата беше страшно подтискаща (скоро не бях влизала в болница, ужасно е), наоколо беше пълно с хора от персонала, които бяха прегърбени и дебели
, а аз на такива не вярвам, че могат да се грижат за мен и бебето ми, и с майки, които даваха на децата си чипс и бонбони ... абе с две думи се потресох и ядосах неимоверно и на излизане от болницата бях твърдо решена, че няма да раждам там, ама в никакъв случай. Отдавна си мисля, че искам да си родя вкъщи, но тази случка тотално ме убеди. Мислех, че мъжът ми няма да се съгласи (само преди няколко месеца се ужасяваше от идеята да дойде с мен в болницата и да присъства на раждането, защото било много страшно
), но понеже оня ден беше с мен и явно изпита същия потрес, пък и понеже хората се променят
само каза - ми добре, дай да го уредим
Много съм щастлива за което, но все пак изживях лека криза и предполагам, че затова "ме изби" така да се каже.
Освен това напоследък много се дразня, когато трябва да чакам някого или нещо или за нещо, в резултат на което, разбира се, честичко попадам именно в такива ситуации, което тесах няколко пъти не много убедително, но трябва да му обърна по-сериозно внимание, преди да е станало хронично...
Като цяло обаче през повечето време се чувствам много добре и вдъхновена (сигурно е от хормоните
) и мисля, че всичко в крайна сметка ще е ок.
Не знам на какъв етап ще мога да се пазаря с лекарите или който там трябва да стане както съм си решила аз...
