Не знам как да тесам нещо, което не чувствам да е така. В смисъл не чувствам да съм дала нещо на Иван.
Единственото, което чувствам в момента, е чувство на предателство и вина, че въпреки че ми помогна толкова много, аз се обърнах към друг терапевт.
user написа:Според твоите убеждения когато правиш подарък на някого можеш ли после да си го искаш?
Категорично не мога да си поискам подарък по принцип.
user написа:Ако правиш пренареждане можеш да помолиш да ти бъдат върнати, да разменяш, да повикаш някой или нещо на помощ. При пренареждане можеш всичко и не е нужно да се справяш сама.
Нещо не го мога това пренареждане...Когато е в сеанс и някой ме води виждам, че май не е толкова трудно, но сама не се справям с него. Но опитах, по-надолу описвам какво се случи.
Иначе аз вече нямам температура и не кашлям. Само се чувствам много слаба и нямам сили и много ми се спи (особено като правя ТЕС). Имам желание да тичам и да се търкалям по земята (както Иван беше написал някъде), но засега нямам сили да тичам, изморявам се дори само от едно отиване до магазина. А и си мислех дори ако отново имам сили, ще ме срам от хората да тичам...
Оф, този срам все повече изплува, а не съм работила за него все още.
Сега много ме е яд, че не гладувах няколко дни повече, но бях изпаднала в такава паника, най-вече заради тези няколко кризи, че умирам. Май хич не издържам на кризи...
Преди няколко дни докато тесах онова плачещото бебе, осъзнах, че силата, волята и увереността ми са при баща ми, но частицата от душата ми не е при него. Просто я видях. Беше в старото му жилище, където той е живял с родителите си, но него го нямаше там, нямаше никой освен нея. Видях я като една мъничка птичка в клетка, вратата на клетката беше отворена, но тя не искаше да излезе. Бръкнах с ръка да я извадя и да я пусна на совобода, но тя се вкопчи с краката си здраво в клетката и започна да си бие главата в решетките на клетката.
После в сеанса с Алиса работихме за това. След като тесахме доста неща (не помня какви обаче), птичката застана в ръката ми, но не искаше да лети, страхуваше се. Тогава просто й дадохме да гледа филм как това се случва. Занесох я на тесарата, тя полетя и се превърна в силен орел. Въпреки това тя не желаеше това де се случи с нея, тя искаше да си остане в клетката. Известно време след сеанса аз всъщност осъзнах, че изборът е мой - аз мога да бъда тази птичка в клетката, но мога да бъда и силният орел и този избор го правя във всеки един момент.
В момента осъзнавам може би най-големият си проблем - аз тотално не вярвам в себе си. Вярвам, че човек с моята диагноза може да бъде напълно здрав, щастлив, да роди деца и т.н., но не и аз.
В този сеанс осъзнах и колко съм повярвала на лекарите - пак тесахме някакви неща, които не помня и се появиха едни кости на умрял човек, те идваха от хирурга ми, който ми казваше нещо от сорта, че това са кости на жена, която е умряла, защото е отказала операция и мен ме чака същото, после ги връщахме на лекари назад по веригата до първия лекар. Пак тесахме и в един момент се появи една костенурка, която пак я върнах на лекаря и той ми каза, че аз може да съм от малкото му пациенти при които няма да се появи рецидив и ще живея дълго. Но сега като го разказвам просто не го вярвам...
Изплува и една картина как родителите ми са ми отрязали крилете, после ги възстановиха и се превърнах от орел с отрязани криле в истински силен орел с криле. Странно, връщахме се до разни баби и оправяхме и техни проблеми. Например изплува ми как прабаба ми по бащина линия ражда дете заедно с дъщеря си (баба ми) и ужасно се срамува от това, че вече е баба, пък е родила и след няколко месеца бебето й умира (това е истинска история, не измислица). Благодарение на Алиса те - и прабаба ми и бебето намериха покой, но не помня как се случи.
Съжалявам, че не мога да разкажа сеанса, но просто не го помня. Не успяхме да довършим всичко с баща ми, защото изплуваха доста други неща за чистене.
Следващите дни аз продължих с баща ми и тук се опитах да пренаредя Матрицата, как сме всички заедно с баща ми и майка ми и сме щастливи, но нещо не ми се получи.
Остават три неща много силно:
1. Като тесам случки с него нахлува много силен гняв към него и започвам да го бия зверски и да го наричам негодник, чудовище и т.н.
2. Много скоро след този гняв изплува една смазваща болка - аз изгубих сродната си душа и съм абсолютно неутешима (нелепо е, че след всичко, което ми е причинил аз чувствам, че той е сродната ми душа. Знам, абсурдно е, но адски ме боли от това, че съм изгубила тази моя сродна душа).
3. ПО - Опитах се да си върна силата и увереността от него и май изплува много силно ПО, което тесах - аз не мога да си представя какво представлява тази сила и увереност, каква бих била с тях. След тесане на това, си представих, че се сливам със слънцето, че аз съм слънцето и се представих, че това е силата, която имам, че аз съм тази сила и съм напълно самодостатъчна. Въпреки това все още не мога да си представя какво е да съм силна и уверена в себе си (освен в отделни бегли моменти).
Волята май си я възвърнах или развих, в смисъл, че след цялото това тесане последните месеци, като че ли за първи път през живота си разбирам какво е да имаш воля.
С Алиса бяхме стигнали до една моя далечна пра-пра-баба (не знам дали наистина е съществувала или дойде от въображението ми), която беше толкова гневна и нещастна и кълнеше живота и да се затрие този род, имаше и едно огледало, не помня повече. Чистихме по нея. Снощи и днес при тесане пак ми се появи, явно беше останала работа по нея.
От снощи работя за майка ми, защото пак изплува много силна болка, че не съм могла да й помогна. Започнах да тесам и стигнах до това,
че тази моя смъртоносна болест (саркома) е моята любов към нея, че това е единственият начин да й покажа моята обич и преданост. След като тесах безрезултатно всички тези чувства, включително една случка (която не бях тесала досега), как един от многото лекари, ми казва, как тя умира. Тогава копирах от сеансите на Алиса и върнах моята болест на майка ми, тя я върна на биологичната си майка, тя на майка си и накрая стигнах до онази гневна и кълняща пра-пра-баба и започнах да я успокоявам и чистя и да я потупвам. Снощи остана недовършено, но днес започнах всичко отначало и стигайки до нея, усетих, че тя е цялата в рани, защото е била бита от мъжа си, също усетих, че тя е сляпа. И започнах да тесам по нея това, което чувства. Дадох й да гушне едно коте, после й дадох да яде гъбена супа, после я изведох в гората и си представих, че БОГ й връща зрението и тя вижда цялата красота наоколо и изцелява раните й. Тя беше много щастлива, аз също, дори се разплаках от радост. И както преди кълнеше започна да ме благославя да имам здраве, дълъг живот, деца, всичко, което поискам. Аз я помолих да благослови и брат ми и да му помогне. И в този момент изпитах желание да му направя Прокси за окото (аз не бях правила досега и не знам дали го направих правилно, в смисъл не си спомнях много подробностите). Не знам дали не си въобразявам, но усетих дори чисто физически мъглата, в която той вижда с това око. Не успях да я изчистя, дойде ми също да повтарям от негово име : аз вярвам в себе си. Може би той също има нужда именно от това - да повярва в себе си.
След това тесане с тази пра-пра баба, се чувствам много по-спокойна за майка ми (но не и за баща ми).
Преди броени дни ми дойде да тесам едни спомени за баба ми и изплуваха едни други много важни осъзнавания, които още не съм тесала, просто нямаше кога - неща, които съм попила от баба ми, която най-много ме е гледала.
- Бездетието, липсата на дете идва от нея. Толкова съм попила цялата й съдба и болка и съм я прехвърлила върху себе си. Чувствам, че като дете подсъзнателно съм взела кръста й в знак на съпричастност и обич към нея и това е един огромен блокаж за това аз да родя дете (най-вероятно не единственият), така го чувствам...
- Срамът ми идва от нея - тя като лазещо бебе е паднала в огнището - изгорила си е едната ръка, която беше обезобразена, в смисъл не цялата й ръка, а само пръстите. Цял живот си е крила пръстите и се е срамувала от хората, включително е успяла някак си да скрие ръката си от дядо ми и от роднините му докато се оженят. После и дълги години срамът й от хората, че не може да роди дете.
- Друг спомен с нея, който много съм попила - запомнила съм я как плаче и то не веднъж, защото са я лишили от наследство, тъй като е момиче. На всеки от братята й са построили по една къща на село, а на нея са дали само пари на сватбата й, които за нищо не са стигнали. Като си спомня за това, нахлува чувството оттогава колко е несправедлив живота, какви гадове са мъжете... И някак си чувството колко прецакана е баба ми от живота и от там колко съм прецакана от живота аз и за да бъда съпричастна с нея трябва да продължа да бъда прецакана.
- Най-вероятно съм попила всичките й комплекси и чувство за малоценност, но засега осъзнавам само горните три неща (плюс съм попила чувството й какво прецакване и "слагане на таралеж в гащите" е да осиновиш дете. Това го бях осъзнала отпреди, но засега не мога въобще да се освободя от него).