Извадки от ТЕС семинар - Принципи

Мисли и цитати за размисъл, нови идеи и интерпретации на живота, света около нас, какво е възможно и невъзможно, какво трябва и какво не трябва, защо сме тук, откъде сме тръгнали и накъде вървим, и как да направим пътуването по-приятно.
ivangp
Site Admin
Мнения: 4575
Регистриран на: 01 Яну 1970 02:00

Извадки от ТЕС семинар - Принципи

Мнение от ivangp »

Aко искате да постигнете резултати с ТЕС, трябва да използвате ТЕС през известен период от време, постоянно, движейки се към някаква цел. Това, да постигнеш резултати хей така (щракване с пръсти) е също толкова добро, колкото и лошо. Защото да, проблемът го няма, но няма и никакво осъзнаване. Няма никаква личностна промяна, освен че е изчезнал този проблем. Това, да живееш дълго време с него и да се справяш с трудности, е лошо, защото проблемът е там и те трови, обаче в същия момент пък води до натрупване на много личностни качества, до осъзнаване, до промяна на мисленето, на мирогледа. И също така после служи за пример на други, които вървят по същия път и изпитват същите трудности – да ги мотивира и да ги държи на този път. Така че всяко нещо е двуяко. В този смисъл искам да ви кажа за три принципа, които за мен са много важни, от една страна, да ги осъзнае човек и, от друга страна, да започне да ги живее. Започне ли да ги живее, нуждата от тези техники, включително и ТЕС, може и да отпадне.

Първият принцип е: „Аз знам, че не знам и никой не знае”.
Какво означава това? Това означава, че логиката, с която боравя, и на база на която обикновено взимам решения, работи с ограничено количество информация. Аз взимам решения и вярвам на разни неща, базирайки се на ограничено количество информация. Тоест, на информацията, с която разполагам в момента. Тя не е цялата информация, която съществува. Съгласни ли сте с това? След като тя не цялата информация, която съществува, то всяко едно мое решение би могло да е грешно. Би могло и да е правилно. В крайна сметка е и двете.

Защо е важен този принцип? Първо, когато имам проблем... хайде да си говорим за проблемите. Когато имам проблем, аз ако се сетя за този принцип, ще се сетя, че аз не знам дали този проблем има някакво решение. И този срещу мен, при който аз съм отишъл за съвет и който ми казва, че няма решение или че единственото решение са лекарствата или еди-какво си друго, или операцията, или рязането, или нещо трето, той също не знае. Защото и той разполага с ограничено количество информация. Да, неговата информация е различна от моята. Да, може би в някои области е по-широка. Но пак е ограничена. Той не знае всичко. Утре може да открият нещо ново, да има нова информация, която постъпва, и изведнъж това, което той говори, да се окажат пълни глупости. Визирам лекарите в случая. Значи проблемът с лекарите, не е на лекарите. Проблемът с лекарите, а и с всички нас, е, че ние сме научени да правим някакви такива твърдения, които са глобални и са сякаш светата истина. Еди-какво си е еди-как си. Мъжете са еди-какви си. Жените са еди-какви си. Българите сме еди-какви си. Политиците са еди-какви си. Това са твърдения, които са някак-си твърдо установени и те са света истина. А дали е така? Това са обобщения, които са абсолютно неверни. Не всички хора, жени, мъже, деца, политици и т.н. са такива. Някои са, но някои не са. Ако ние осъзнаем, че който и да е не знае всичко, ние ще осъзнаем, че сами трябва да тръгнем и да търсим собствени решения на проблемите си, собствена информация, да започнем да мислим самостоятелно и да поемем отговорност за това, което ни се случва.

Повечето хора страдат от два основни проблема: единият е мързел, а другият е нежелание за поемане на отговорност. Ние искаме някой друг да е виновен, не и ние; някой друг да е отговорен, не и ние; нещо друго, нещо извън нас. А всъщност реално проблемът си е в нас. Проблемът не е, че лекарят ми е казал еди-какво си. Проблемът е, че аз съм решил да му повярвам, защото съм го приел за авторитет. Когато поема отговорност за собствената си съдба, аз избирам да вярвам, че всичко зависи от мен и че сам си причинявам разни неща. И в тази връзка книгата, „Болестта като път” е много ценна, защото ще ви даде идеи за това как всъщност и защо ние си причиняваме различни заболявания. (има я в спиралата, мисля, може да я изтеглите безплатно, продава се в печатно издание).
Аз затова казвам, че като започнеш да правиш ТЕС, може да излязат разни неща, за които и не подозираш, че ги има в теб.

Другият важен принцип е: "Всичко е двойнствено в материалния свят."
Всичко е двойнствено. Всичко, едновременно, тук и сега, има плюс и минус. Плюсът и минусът във всяко едно нещо са с абсолютен баланс, тоест те съществуват едновременно и заемат еднакви части от цялото. Всяко едно действие, всеки човек, всяка ситуация, всеки предмет имат в себе си плюс и минус. Вашето заболяване има в себе си плюс и минус. Проблемът Ви има в себе си плюс и минус. Това, че някой ви е прегърнал и ви е целунал и ви е казал добра дума, има в себе си плюс и минус. Това, че някой ви е ударил шамар и ви е напсувал, и ви е изнасилил, и е убил детето ви, има в себе си плюс и минус едновременно. Идеята е да тръгнем да търсим плюса. Защото ако го търсим, ще го намерим. И в същия момент да приемем минуса като неотменна част от цялото. Цялото не може да съществува само с плюс. Нищо не е само положително или само отрицателно. И ние никога няма да живеем само в плюс или само в минус. Никога. Това: пълно щастие, безкрайно, сега като си реша проблемите, вече никога няма да имам проблеми, или нещо такова – това са утопии. Невъзможно е. Ние сме дошли тук, за да изпитаме двойнствеността. Ние сме дошли тук, за да изпитаме нещо различно от нематериалното и липсата на проблеми. Ние сме дошли буквално за да си създаваме проблеми и да ги решаваме.

Защото така животът е по-интересен.

Помислете, бихте ли чели книга, слушали история или гледали филм в който главният герой или героиня се ражда безпроблемно в богато и любящо семейство, жъне успехи във всяка сфера на живота, жени се по любов има прекрасни деца и умира в мир и с благодарност за един удовлетворителен във всяко отношение живот! Пълна скука. няма интрига. Защото няма проблеми за решаване. Знаете ли какъв е най-големият проблем на богтите, красиви и здави хора - скуката. Те се чудят какво да правят и как сами да си създават някакви интриги и затруднения за да имат проблеми за решаване, които да поддържат интереса им. Ако нещо е прекалено лесно то не е интересно.

Всеки път, когато имате проблем, първо си спомнете, че не знаете дали това е проблем или не е, може и да е благословия. И че този проблем има решение - той го съдържа в себе си, и в проблема ви има и плюс, и минус. В тази връзка искам да ви разкажа две истории, които обикновено разказвам на семинарите си, и които илюстрират това, за което говоря. Едната е свързана и с проксито, аз обикновено я разказвам при проксито. Та първата история илюстрира първият от три важни принципа - принципът на двойнствеността:

Историята е за селянин, който е имал само една кобила. Това му било цялото богатство. С нея орал, жънел и пренасял там каквото пренасял. Това било единственото му богатство и единствената му помощ. Един ден кобилата избягала. И всички съселяни дошли да му съчувстват. Казали: „О, какво нещастие те сполетя! Единственият ти кон... И сега какво ще правиш? Как ще си вършиш работата? Кой ще ти помага? Нямаш пари да си купиш нов кон.” Обаче селянинът бил мъдър човек и казал: „Щастие или нещастие – бъдещето ще покаже.” Тоест, той реагирал неутрално. Той не казал „не, това е щастие” или „това е нещастие”. Само: „Ще видим, бъдещето ще покаже!” След няколко дни кобилата се върнала и довела няколко жребеца със себе си. Изведнъж селянинът имал, примерно, 4 или 5 коня. Както си бил с един преди това. Без да полага кавито и да е усилия, селянинът рязко забогатял. Съселяните пак дошли и казали: „Ау, какво щастие! Имаше един кон, сега – 5 коня! Изведнъж забогатя. Можеш да ги продадеш, ще спечелиш пари, ще си оправиш къщата, ще си купиш разни работи!” И т.н. Селянинът казал: „Щастие или нещастие – бъдещето ще покаже.” След няколко дни единственият му син тръгнал да оседлава дивите коне. Един от тях го хвърлил и той си счупил крака. Съселяните пак дошли. „Какво нещастие! Един син имаше, той ти беше единствената отмяна и помощник. Сега кой ще ти помага? Ти трябва да се грижиш за него. Няма кой да ти оседлае конете. Като не са научени да препускат с ездач на гърба, няма да им вземеш същите пари...” Селянинът пак казал: „„Щастие или нещастие – бъдещето ще покаже.” След няколко дни минали пратеници на местния цар да събират младежи за войската – имало война. И събрали другите младежи, но сина му не го взели, защото имал счупен крак. Част от тези момчета били убити в тази война.

Тази приказка може да се продължава така до безкрай. За мен поуките в нея са. Първо, че човекът е реагирал неутрално на това всичко, което му се е случило. Не го приел нито като щастие, нито като нещастие. Просто го е приемал. То се случва, а какво ще стане – бъдещето ще покаже. В бъдеще нещо друго се случва – ОК. Ако той го е приел като нещастие и е започнал да си повтяря: „О, ужас!”, „О, какво става? Какво ще правя?”, "Защо ме наказваш господи?" и т.н. - по така наречения закон на привличането той щял да привлече още повече нещастия към себе си. Понеже е бил неутрален, се оказало, че нещастието в един момент е щастие, после пак е нещастие. От една страна.

От друга страна, от гледна точка на ограничената информация, която ние имаме, едно нещо изглежда като "нещастие", но то всъщност е залогът за това да се случи друго "щастие". Ако конят му не бе избягал, нямаше да се върне с други коне, нали така? Но пък ако не се бе върнал с други коне, което изглежда като "щастие", нямаше да хвърли сина му и да му счупи крака, което е "нещастие". Мисълта ми е, че във всяко едно нещо има плюс и минус и ние можем да разберем този принцип и да изберем да търсим плюса във всяка ситуация или поне да я приемаме неутрално и спокойно. И да правим каквото можем, за да продължаваме живота си по-приятно.

Другият принцип е принципът на приемането, ненасилието и ненатрапването на непоискана помощ. Историята, която го илюстрира е историята за Човека и какавидата.
Един човек си вървял по пътя и видял на едно черничево дърво един пашкул, от който една какавида се опитвала да се измъкне. Прогризала била малка дупка в пашкула и се мъчела да се освободи от оковите на собственоръчно създаденият си затвор, който до този момент и осигурявл беопасност, храна и подслон, за да се превърне в красива пеперуда, да спре да пълзи и да полети на свобода, да опознае нови светове, да изпита нови усещания, да получи нови познания.
(само дотук има много уроци и осъзнавания в тази приказка - ние, като тази какавида сами създаваме собствените си затвори, ограждаме се със стени, които ни предпазват от наранявания, но не ни позволяват да разширяваме светоглед си, да придобиваме нови познания, да имаме различни изживявания, да сме свободни и волни като пеперуди. Избираме винаги сигурността пред опасната свобода. И всеки път когато тръгнем да се променяме, страхът от тази опасна, нова, неизвестна свобода ни връща в зоната на безопасния комфорт и зад стените на собственоръчно изградените ни затвори. И това продължава до един момент в който ножът опира в кокъла, затворът ни става толкова тесен, че вече вместо да ни предпазва започва да застрашава живота ни и буквално бавно да ни убива и само тогава, когато болката от живот по старому стане по-голяма от болката на промяната ние започваме неумолимо да рушим стените на затвора си и да разширяваме границите на комфорта.)

Да се върнем на приказката. Човекът гледал известно време как какавидата се мъчи, станало му жал за нея и решил да й помогне. Разкъсал пашкула с ръце и какавидата се измъкнала с лекота от него. Но това, което изпълзяло от пашкула било едно уродливо създание – полупеперуда, полугъсеница - със смачкани зачатъци на крила, което продължавало да се гърчи и да пълзи, но не можело да полети. Защото промъквайки се през тясната дупка, която прогризва в пашкула, какавидата изтисква от тялото си течност в крилата за да могат те да се разтворят. И ако не мине от там, няма как да изстиска тази течност, няма как да се разтворят тези крила и тя никога няма да се превърне в пеперуда.

Поуките, за мен, в последната част от тази история, също са няколко.
Едната е: че когато помагаме, ние не знаем колко вредим. Когато се втурваме да помагаме на децата си, ние не знаем вбъдеще колко това може да им навреди. Възможно е, опитвайки се да облегчим страданията им, да ги предпазим от неприятности, от усилията, от болката в живота, от уроците в живота, да им отнемаме единствения шанс да полетят. Страданието и болката, според мен, са нужни за метаморфозата. Защото без страдание и болка, ако вие не страдахте, вие нямаше да сте тук (в този форум). Вие нямаше да се променяте, нямаше да искате да се променяте, нямаше да е нужно да се променяте. Нямаше да има нужда да се развивате, да израствате. Единствено болката и страданието ви подтикват да вървите натам, накъдето вървите, не щастието и радостта.

И третият принцип е, принципът на единството - Всичко е енергия.
Както знаете от физиката, енергията не се създава и не се губи. Тя само се променя. Тя преминава от едно състояние в друго състояние. Ние също сме енергия. В този смисъл ние също не изчезваме, а само преминаваме от едно състояние в друго. Смъртта не е край, а е само преход. Това, че го казвам и че вие сега го осъзнавате като някаква възможна истина, не означава, че няма да чувствате все още страх от смъртта. Но за да го махнете, знаете какво да правите - ТЕС. Всичките ви страхове в един момент са свързани със страха или от болката, или от смъртта, едно от двете. Или от болката бягаме, или от смъртта бягаме.

Понякога страхът от болката е по-голям от страха от смъртта. Тоест, човек предпочита да приключи със земните си дела, само и само да спрат страданията му. Предпочита смъртта пред болката. Но това са, редки, спорадични състояния, които обикновено се преодоляват и продължаваме да си се вкопчваме в живота и в болката, която той носи.

В крайна сметка двата основни движещи фактора в живота на всеки един от нас са: бягство от болката и търсене на удоволствие.
Абсолютно всичко, което правим, е свързано или с търсене на удоволствие, или с избягване на болка. Някой път и двете едновременно. Болката е по-силно мотивиращият фактор. Това не значи, че е по-силната емоция. Просто е по-силно мотивиращият фактор. В смисъл, ние предпочитаме да не изпитваме болка, да сме в „нулата” – неутралното положение, отколкото да изпитваме удоволствие. И в повечето случаи мотивиращият фактор в живота ни е бягството от болката. Но реално, всичко което искаме е да се чувстваме добре. В крайна сметка, започнем ли да разнищваме какво желаем, какво правим, защо го правим, накъде вървим, се свежда до желанието да се чувстваме добре. Ако всичко, което правим, го правим с една-единствена цел – да се чувстваме добре – не е ли логично първо да постигнем тази цел - т.е. да се чувстваме добре - и тогава всъщност всичко, което си мислим, че ни е нужно, за да се чувстваме добре, (като коли, къщи, работа, партньори, престиж, любов и т.н. материални и нематериални цели) ще загуби значение. Значи, да предположим, че в момента за да се чувствам добре, аз трябва да имам пари в банката - един милион долара, дъщеря ми да оздравее от някаква болест и баща ми да се отнася към мен с любов, разбиране и подкрепа. Примерно. Това са ми проблемите. Тоест, те всичките, и трите проблема са свързани с нещо извън мен. Нали така? Банкат, дъщеря ми и баща ми са все фактори извън мен. И те трябва да се променят, за да съм щастлив. Оказва се обаче от жизнения опит, че дори и дъщеря ми да оздравее и да имам пари в банката и баща ми да си промени отношението към мен, пак не съм щастлив. Намирам си други поводи да не съм щастлив. От една страна. От друга страна, защо трябва тези трите фактора да се случат? За да съм щастлив, нали така? Мога ли да съм щастлив в този момент сега, без тези три условия да са се осъществени? Мога ли? Да, мога. Просто си представям ситуация, в която съм щастлив, и ще изпитам щастие. Умът не различава реалността от представата. Всъщност всичко, което смятам за реалност е само част от реалността. Само моята представа за реалност филтрирана през ограничените възприятия на сетивата ми и пречупена през призмата на убежденията ми и на вярата ми в това кое е добро и кое зло. Която, както вече илюстрирахме в първата история, е неоправдана. Та в този момент аз мога да съм щастлив. Но аз избирам да се концентрирам върху външните фактори и да се самозалъгвам, че те определят вътрешното ми състояние.
Интересното в случая е, че ако аз правя ТЕС за известен период от време или някакви други техники и упражнения – визуализации или каквото и да е, за да изпитвам щастие тук и сега, в настоящият момент, т.е. ако работя само върху вътрешното си сътояние и успявам да го поддържам. Всички външни фактори се наместват от самосебе си за да отрзят вътрешното ми състояние. Те губят значението, което съм им придавал.

Ако дъщеря ми трябва да оздравее, ще оздравее. Ако не трябва да оздравее – няма да оздравее. Аз пак ще съм щастлив. Ако баща ми трябва да си промени отношението, ще го промени. Ако трябва да имам пари в банката, ще ги имам. Ако не, пак ще съм щастлив и без пари в банката и без любящ и подкрепящ ме баща.

Идеята е, че трябва да работим върху себе си.
Моят свят, моята реалност се определят от ограничената информация постъпваща през сетивата ми и пречупена през призмата на убежденията ми. Няма ли ме мен, няма ли 5-те ми сетива, изключа ли ги по някакъв начин, няма свят. За мен няма свят. И няма проблем. За теб може и да има, защото твоите сетива са още включени. Но за мен няма. Моят свят изчезва, изключа ли 5-те си сетива. Изчистя ли 5-те си сетива от това, което наричам негативи - негативна информация, емоции, физически усещания – проблемите изчезват. Светът е същият, стаята е същата, вие сте същите, нали, като физически прояви. Но отношението ми към вас, света, живота, случващото се е различно. А променя ли отношението си, изведнъж, по някакъв тайнствен чудодеен начин, животът започва да ми предоставя възможности да се убедя, че има защо да съм щастлив. Защото аз вече съм си щастлив.

Но пак казвам – дори и за известно време да сте щастливи, повярвайте ми, няма да искате да седите щастливи. Просто няма да искате да седите щастливи. Защото няма да осъзнавате, че сте щастливи. Ще ви стане еднообразно, ще ви стане скучно, ще искате да излезете оттам. Ще искате да идете в минуса, да си спомните какво е да си нещастен, за да можете да оцените щастието по-добре. И идеята е да станем емоционално свободни, за да можем да се носим по вълните на живота без съпротива. Просто нещата се случват и ние сме ОК. Това е идеята на всички духовни учения, преминаване отвъд дуалността. И пак повтарям: това, че си емоционално свободен не значи, че си емоционално кастриран по някакъв начин или че си лишен от някакви емоции. Нито значи вечно щастие, нито значи безпроблемие, а значи едно-единствено нещо – приемане на дуалността на нещата. Това е най-великият урок за мен в живота – приемането на това, което се случва.

Несъпротивата е пътят. Приемането. Ти в момента се съпротивляваш на много неща, които смяташ за лоши, а те както вече казахме не са лоши, нито са добри. какъв е смисълът да се борим с тях и да се тревожим за тях. Губим време и енергия в безмислена борба. Трябва да изчистим себе си от ограничаващите ни убеждения и да се стараем да сме щастливи тук и сега.

Ако у теб има съпростива и негативни емоции, ТЕСай ги. Махни ги. Както казахме, всеки пробле е толкова проблем, колкото и благословия. Махни съпротивите, прегърни възможностите. Не се знае колко губиш когато печелиш и обратно. Бъдещето ще покаже кое какво е било. "Проблемите", които имаш сега, може би те спасяват от много по-големи проблеми в бъдеще. И ако ти избереш да вярваш, че е така, така и ще бъде. Но първо трябва да си махнеш страховете и притесненията. Всичко се свежда до случки. Животът на всеки от нас е просто низ от случки, на които придаваме определено значение. Чисти случките в живота си от негативи. Работа му е майката. Дисциплина, упоритост и постоянство са ключовете към успех във всяко начинание.

Капката пробива камъка не със сила, а с упоритост.
Практиката прави майстора.
Всичко, което е лесно не е интересно.
Всяко голямо пътуване се сътои от поредица малки стъпки.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
ivangp
Site Admin
Мнения: 4575
Регистриран на: 01 Яну 1970 02:00

Re: Извадки от ТЕС семинар - Принципи

Мнение от ivangp »

Ето още един цитат, който смятам, че ще ви е много полезен.

" Mолих Бог да ми даде богатство за да имам власт.
Той ме дари с бедност за да мога да намеря собстената си вътрешна сила.

Молих Бог да ми даде слава за да могат всички да ме разпознават.
Той ме дари с живот на отшелник за да мога да позная себе си.

Молих Бог да ми даде човек когото да обичам, за да не бъда никога сам.
Той ме дари със самота, за да мога да приема и обикна себе си.

Молих Бог да ми даде сила за да удовлетворявам желанията си.
Той ме дари със слабост за да се науча на смирение и състрадание.

Молих Бог да ми даде здраве за да живея дълго.
Той ме дари с болести за да се науча да оценявам всеки миг.

Молих Бог да ми даде щастие за да се наслаждавам на живота.
Той ме дари с живот за да мога да изпитам щастие.

Не получих нищо от това, което исках.
Но бях дарен с всичко от което се нуждаех.
Бях благословен повече отколкот някога съм мечтал, че мога да бъда."


И ще един вариант на същото послание:

" Молих Бог за сила и той ме дари с трудности за преодоляване.
Молих Бог за мъдрост и той ме дари с проблеми за решаване.
Молих Бог за богатство и той ме дари с мускули и ум, с които да го постигна.
Молих Бог за смелост и той ме дари с опасности, през които да премина.
Молих Бог за търпение и той ме дари със ситуации, в които да стоя и чакам.
Молих Бог за любов и той ме дари с хора с проблеми, на които да помагам.
Молих Бог за благословии и той ме дари с възможности.
Исках да имам всичко, за да мога да се наслаждавам на живота.
Вместо това получих живот за да мога да се наслаждавам на всичко.
Не получих нищо от това, което исках и бях дарен с всичко от което имах нужда."
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
Публикувай отговор