Случват се много интересни събития при мен.
1.) Мина точно една година, откакто насочих основното си тесане към децата и всичко около тях.
Не мога да направя обзор и да преценя има ли промяна и каква. Мога да кажа, че има какво да се желае. Но пък напоследък моето недоволство от нежеланите ситуации е станало с малък интензитет и хем не ми харесва нещо, хем нямам стимул да го тесам. Често ми се иска да стане нещо нетърпимо, за да ми даде тласък.
2.) Напоследък нямам време да тесам. Набелязвам си неща, но не смогвам.
3.) Скоро, покрай други хора, които страдаха от някакви болки, си мислех какво ли е силна болка, че отдавна не съм изпитвала (не много отдавна, но ми се струва далечно).
4.) Много харесах теорията от "Абсолютна свобода" на Мона (пиша за това тук -
http://emozdrave.info/forum/viewtopic.php?f=4&t=1304)
И ето, че вчера тези четири неща, че и доста други, но по-периферни се скупчиха в едно.
Вчера си сецнах кръста. Беше много интересно и чудесно преживяване.
В самия момент на сецване усетих как два прешлена се разделят. Отпуснах тежестта, седнах и се разтесах (на тротоара, но задръжките в такъв случай не съществуват). Насочих вниманието си към усещането в кръста. Попитах се какво е. Да, зная, че се нарича болка, но истината е, че разгледано извън контекста на ситуацията, то беше едно много приятно силно топло усещане, което се разливаше по кръста ми.
Имаше други хора, които ми помогнаха да пренесат децата и влязохме в урока по бебешки английски, който тъкмо започваше.
Бях с двете най-малки деца. Обикновено в тези уроци майката взима участие. В случая легнах на земята и оставих децата да се оправят. Започнах да си тесам на спокойствие (учителката, а и другите майки от групата знаят, че се занимавам с ТЕС, за тях беше нормално). Това за мен беше истински благодат. Първо - най-сетне имах почти цял час да си потесам. Второ - имах много материал, който излизаше и излизаше като от извор. Тесах само вярвания и убеждения. Изобщо не тесах самата болка.
В края на часа можех да ставам. Болката все така ми беше приятна. Притеснявах се да не натегна кръста и да стане някоя поразия (по-късно тесах и това) и затова правех движения, с които да я избягвам.
Тъй като тесах само с подходите, за които писах в темата за Мона, когато се прибрах бях много въодушевена и седнах да я пусна, но нямах време да опиша и сецването.
Не мога да обозра всичко, което тесах вчера и днес.
А, сетих се нещо интересно. По едно време продължавах да си задавам въпроса дали има някаква причина тази болка още да стои, не можех да открия нищо и реших да тесам самото събитие на сецването. Представих си как вървя към стълбите, на които ще се сецна. Веднага ми се прииска да се развикам на себе си, за да спра. После прехвърлих всички събития и се оказа, че от сецването до сега всеки един момент е бил чудесен. Защо тогава искам да се спра? Изтесах и това - беше "Защото сецването е нещо лошо", отказах се от тази мисъл, после се отказах и от нуждата да проследявам и контролирам нещата в живота си и тук се облегнах на доверието, че този контрол не е в моята компетенция, но има кой да се грижи за него (доста пъти минавах през това разсъждение в различни моменти).
Тази така наречена болка наистина погледната само по себе си е приятна. Питам се тогава дали е желана. И дали щом е толкова приятна искам да си я изпитвам по принцип. Но си отговарям, че не - не искам да си я изпитвам по принцип. Тя е приятна, но не ми идва да я търся и да се стремя към нея. Чудесна е в този момент и я използвам максимално. Тя ми ограничава действията и прави присъствието на децата нетърпимо - чудесен момент да тесам това
Искам да премахна нуждата от това сърбене. А сърбежът е много добър индикатор за това дали съм успяла.