Здравейте, Биби, Иване
благодаря предварително, че ще прочетете този чаршаф.
- ужасявам се от безмисления и кошмарен живот, който ме чака ако не успея да се самоубия и остана бездетна.
Моля те, моля те, моля те- недей така. Дано с ТЕС се пребориш с този негативизъм.
Това чувствам, това казвам. Правейки ТЕС човек трябва да е безкрайно честен със себе си, иначе няма никакъв смисъл. Като прочетох на мъжа ми страховете си, които съм описала за тесане, той ме попита шеговито: "а някой от форума не те ли посъветва да отидеш на пхисиатър?" Е, в този форум няма опасност някой да ме прати на психиатър или да ме осъди. Всичко се решава с тесане.
Колко е ужасно и колко е прекрасно човек да няма друг избор.Това също може на някого да звучи цинично на някого.
Всъщност винаги има избор
Добре, ако наричаш избор да ме изкормят и осакатят без каквато и да е гаранция, че въпреки това ще остана жива, може и да е избор за някого, но не и за мен.
Страшно се дразня като кажеш каква благословия е всичко, което ми се случва. Защото това означава: каква щастливка си, че са ти установили саркома и че има реална опасност да умреш млада. Също означава, каква щастливка си, че най-вероятно ще останеш бездетна или ако се заинатиш да раждаш, най-вероятно едно дете ще остане полу-сирак.
Виж, една част от мен разбира какво имаш в предвид, че това ще ме принуди да се променя, да се освободя и т.н., но другата част от мен го чувства като страшна подигравка и цинизъм. Всъщност не се сърдя, само на моменти се дразня и се ядосвам като го чуя, после ми минава до следващия път като го чуя.
Последните дни се събуждам с огромен глад за тесане, с чувството за огромна нужда от тесане. За първи път ми се случва и това много ме радва.
Разказвам последното си тесане буквално от последните часове рано тази сутрин:
Бях се свила на кравайче в леглото и чувствах как ме боли вече не само на мястото на операцията, но някак си и към матката и към свивката на крака, което си е обезкоително. И мислех какво да правя, какво вече да тесам, има ли смисъл да ходя на преглед като няма да се съгласявам да ме режат, каквото и да става. В един момент както бях свита се почувствах като бебе, което има отчаяна нужда от майка си. Започнах да тесам: "искам да съм в прегръдките на мама, а мама я няма". Малко след това изплува страха от изоставяне. Почувствах, че това бебе се страхува ужасно, че мама ще го изостави. Явно някога като бебе съм имала тези съзнателни или подсъзнателни страхове и някак си сега изплуват. Започнах да тесам, като си представях, че тесам и точките на бебето: "страхувам се, че мама ще ме изостави". След това, когато усетих, че страхът е намалял тесах: "изпитвам остатъчен страх, че мама ще ме изостави". В един момент вече бях спокойна и легнах в леглото и си представих как съм онова малко бебе и мама ме е прегърнала, дава ми да суча и ме нарича прекрасниче, съкровище, любимо същество и ми казва, че ме обича. В този момент се чувствам уникална, обичана и обичаща. След това изплува и усещането, че приемам и болестта и болката, приемам всичко и всички, каквото и да дойде го приемам, не се боря, не се съпротивлявам, не очаквам...Колко жалко, че не мога да запазя това усещане завинаги.
Следва тесане от последните няколко дни:
Аз като упорито магаре си продължавам с предизвикателството за пролактина и микроаденома на хипофизата. Днес ми е 12-ти ден предизвикателство. Започнаха да ми изплуват и други чувства, които тесам. Например веднъж спонтанно ми изникна: "аз имам нормални нива на пролактин и овулация и без лекарства". Досега някак си не вярвах, че ТЕС ще ми помогне за този проблем, първо се появи някаква надежда, че може и да ми помогне. После ме връхлетя такова безкрайно щастие и вяра, че това вече се е случило. Затова тесах спонтанно: "Безкрайно съм щастлива, че пролактинът ми е в норма, че всички хормони са ми идеални, че имам идеална овулация (представих си някакъв лекар как ме преглежда на ехограф и ми казва, че имам овулация в десния яйчник). Имам нужда от още малко време да поработя върху себе си и се виждам бременна с най-прекрасното и здраво ембрионче, което се е закрепило здраво за матката ми. Аз вярвам". Дойде ми също да тесам (колкото и нескромно да звучи) : "аз заслужавам да имам дете, защото имах смелостта да се изправя срещу страховете си и да тесам толкова дълго и упорито". Но някаква част мен, която я гризеше червейчето на съмнението попита : "наистина ли е възможно?" А другата уверената част от мен, й отговори: "да, напълно е възможно. То вече се случва".
Тесах също страха си, че ако остана бездетна може да нямам смелостта и силата да се самоубия. Нещо ме накара да стигна до края, да си представя как все пак събирам смелост и скачам от прозореца, как съм изпотрошена, как изпитвам адски болки в счупения си гръбнак, как искам да помръдна, но не мога. След това как душата ми се лута и иска да се върне в тялото си, но не може, как страда за децата, които не е могла да има. Почувствах и огромната болка на близки и приятели, които само повтаряха: "защо го направи?". Мина ми и мисълта : "аз харесвах тялото си, защо го убих? Аз имах хубав живот, защо се отказах от него? Сега къде да отида?" Почувствах как се лутам в някаква мъгла, всичко е мъгла, няма никаква светлина, никаква обич, никакъв смисъл и никаква утеха никъде, просто трябва да се лутам в тази мъгла цяла вечност. Тесах всичко това.
След това нещо ме накара да си представя как аз вече имам любимия си син, как го раждам, отглеждам и т.н. и после как го блъска онзи тир. Виждам едно разчленено тяло, къдриците му плуват в разлятия му на асфалта мозък. Опитвах се да си представя случката колкото се може по-реална, а гледката колкото се може по-зловеща. Тесах цялата мъка и ужас, които изпитвах, че съм изгубила единственото си любимо дете.
В един момент изплува осъзнаването: "Болката ми идва от вкопчването. Болката ми идва не от имането или нямането на деца, а от това болезнено вкопчване в тях". Дойде ми също : "Дори да имам деца, няма как вечно да остана с тях, в най-добрия случай 50-60 години, а после какво ще правя"? Задавах си много пъти въпроса, тесайки: " какво ще правя, когато се разделя с децата си някой ден?" (имайки в предвид като умра).
По-късно през деня чувствах, че е останало нещо недоизтесано и си представих наново самоубийството. Стигнах до счупения ми гръбнак и изведнъж насред тази болка и трагедия много ясно изплува някакво задоволство, че най-накрая съм истинска мъченица с ореол на главата. Изплува още чувството, че ако не съм мъченица и страдалка аз нямам никакво самочувствие, че съм кръгла нула, аз съм едно нищо. Осъзнах, че цялото ми самочувствие се гради на това да бъда мъченица, че това ми дава някакво чувство за героизъм, одухотвореност и възвишеност.
Тесах всичко това, че ако не съм мъченица аз нямам никакво самочувствие, аз съм кръгла нува, че подсъзнателно искам да страдам. Тесах също: "аз не знам каква ще бъда ако не съм мъченица. Страхувам се от свободата, от това каква ще бъда ако съм свободна и вече не съм мъченица. Не знам какво самочувствие ще имам ако не съм мъченица."
Имах и друго осъзнаване: цялата ми емпатия и преживяване на страданията на другите е вследствие на това, че искам да страдам и да съм мъченица и да преживявам още и още страдания. Аз всъщност не им помагам по никакъв начин, страдайки за тях.
Много рових в спомените си кога ли е започнала тази самоунищожителна програма на мъченичество и страдалчество, какво събитие я е програмирало, но не мога да разбера. А мисля, че е адски важно да разбера и да го изчистя. Имам чувството, че ако не го изчистя, има реална опасност от нов рецидив и от много лош изход за мен.
Първият ми спомен за страдание е в детската градина, била съм сигурно на 3-4 годинки. Бяха ни сложили да спим, но на мен не ми се спеше и се въртях в леглото. Дойде една изродка, махна завивката и започна да ме налага жестоко навсякъде, дори и по главата, спомням си го много ясно. Тогава за първи път някой ме биеше. Когато ме остави, аз лежах под завивката и не смеех да помръдна от страх да не последва същият бой, дори не смеех да се разплача на глас като всяко нормално малко дете, а сълзите ми се стичаха по бузите (не съм го тесала). След това на 5-6 годишна възраст имам много ужасни спомени, когато майка ми ме биеше, вече съм разказвала за това.
После като тинейджърка изпадах редовно в депресия и исках да умра. Години наред дори за супер дребни неща, да не говорим за по-сериозни, съм искала да умра, много пъти съм мислила как да го направя. Някак си все едно смъртта ми беше като резервен изход от всяка ситуация. Сега си мисля, че съм се крила в мисълта за смъртта от ужасната действителност, която ме е заобикаляла, от неспособността да приема, че нещата не стават така както ги искам, от нежеланието ми да поема отговорност и т.н. Искала съм да умра и заради любовни разочарования или безнадеждни влюбвания (всички тези депресии не съм ги тесала). После последва най-тежката депресия заради смъртта на майка ми и най-силното и безнадеждно желание да умра и да бъда с нея където и да е тя (което продължи около една година). След това депресията заради неуспешния опит за ин витро и невъзможността да имам собствено дете.
Не мога да разбера кое от всичките тези неща е отключило тази самоунищожителна програма, че подсъзнателно искам да страдам и да съм мъченица и как да я неутрализирам. Някак си чувствам, че тесането на това осъзнаване не е достатъчно.
Другото нещо, което много ясно осъзнавам е, че една част от мен се е устремила към светлината и иска да е здрава и да живее и полага неимоверни усилия, воля и упоритост това да се случи. За първи път в живота си проявявам такава упоритост и постоянство за нещо (на първо място за ТЕС, но не само) и ми е много приятно, когато го забелязваш и ми го казваш, Иване. Но другата част от мен иска да се самоунищожи и да умре мъченически. Не знам коя част от мен ще надделее, като че ли нещата са на кантар и изходът е неясен, така го чувствам.
Когато тесах, че се страхувам, че може да родя дете с увреждания, изпитах такъв ужас и безнадежност, трудно ми е да го опиша с думи. Докато тесах цялото ми лице се свиваше и нагърчваше от ужас. Преди години една учителка англичанка ни разказваше как в Англия правят състезания по Gurning (ужасни гримаси) и после с приятели сме се лигавили и разсмивали, правейки Gurning, но в случая уви не беше за разсмиване на никого. Просто лицето ми само се гърчеше от този ужас. Не мога да си представя, че такъв ужас да имаш дете с увреждане се преживява по някакъв начин, дори и с ТЕС.
Доста пъти ми е изплувала болката от загубата на ембриончетата и съм я тесала, но напредъкът е нулев. Понякога просто ме връхлита ужасно смазваща болка, плача и тесам и в един момент се успокоявам. Понякога не изпитвам почти нищо, само някаква далечна тъга. Но в даден момент пак изплува същата смазваща болка и тогава разбирам, че нищо не съм преодоляла. Всъщност най-много ме боли от загубата на последното ембрионче в тръбата ми. Като тесах страха от нова извънматочна бременност, пак се появи. Чувствам, че животът ми свърши тогава, в онзи момент, когато изгубих емриончетото си. Изплува ми чувството как усещам, че това ембрионче в тръбата ми е живо и ме моли : "мамо, моля те, не че убивай". Тесах и по моите и по неговите точки. Изплува и чувството, че неговият живот е по-важен от моя, а аз съм избрала да убия него, за да спася себе си. Също - защо не умрях с него, аз не искам да живея без него. Това е единственото дете, което съм имала и въпреки че беше само ембрионче на месец и десет дни аз безкрайно го обичам и не мога да преживея загубата му.
Преди няколко дни като започнах да тесам страха си, че може да остана бездетна, изплуваха тези чувства, които тесах:
"Ужасно ме е срам от хората, че съм ялова крава. Аз съм дъното, утайката на обществото. Аз съм пълна неудачница, аз съм нищожество. Срам ме е да се покажа на улицата". Мисля, че този срам избледня. За първи път ми изплува такъв срам, че съм ялова крава, досега не се бях срамувала от хората точно за това.
"Не мога да си простя, че преди години се пазех от това да зачена дете. Защо не започнах по-рано опити за дете? Защо нямах интимни контакти само за дете? Чувствам се толкова мръсна и долна, че съм правила секс не за деца. Чувствам се ужасно мръсна, долна и грешна". Имах някакво чувство, че ме разпъват на кръст затова, че съм толкова грешна, че съм имала интимни контакти, които не са били за дете. Тесах: "аз заслужавам да ме разпънат на кръст и да умра в адски мъки, защото съм грешница".
Това обаче въобще не избледня, а се засили, че секс се прави само за деца, че ако не е за деца, е нещо долно, мръсно и грешно. Всъщност знам кой ми е промил мозъка още през тинейджърските ми години - едни книжки и едни хора, на които сега ми идва да им извия врътлетата. Но мислех, че съм намерила някакъв баланс и някакъв среден път за себе си. Но всичко изплува наново. Всъщност една част от мен наистина го вярва и се възхищава на монасите, които са се отдали на безбрачие и отречения. Спомням си преди години като гледах филма "Тибетската мумия" и спуснаха един монах в един сандък в една дупка като гробница, за да умре в медитация, а след години той се беше мумифицирал, изпитвах едновременно невероятно страхопочитание и възхищение към него и едновременно с това огромно съжаление и жал към него, че се отказва от живота.
Изплува ми още нещо, което още не съм тесала: Преди много години една приятелка ми разказваше как бившият й мъж се е напивал и я е изнасилвал, от което е правила сума ти аборти. Всъщност второто й дете е заченато по този начин. Насилвал я е дори няколко дни след раждането на първото им дете, когато още е била с болки и кървене. Толкова бях потресена от тази история, че получих някакъв траен страх от сексуално насилие от мъжете и от това, че и аз може да попадна на такъв изрод. И сега се чудя как да го тесам, от една страна в момента нямам този страх, защото не съм сексуално насилвана и няма такава опасност. От друга страна знам, че този страх е стаен някъде надълбоко в подсъзнанието ми, както и убеждението: "повечето мъже са животни, сексуални насилници, боклуци". Всъщност вече не го мисля, но е имало някакви периоди, когато съм го вярвала и знам, че е останало на подсъзнателно ниво, като осъзнавам, че началото на това убеждение започва със свинщината на баща ми.
Изплува ми и нещо, което съм чувала стотици пъти от майка ми (явно все пак съм била не съвсем дете, а по-голяма): "да знаеш, че един мъж се интересува от едно дете само ако спи с майка му. Затова толкова мъже се грижат за чуждите деца на новите си жени, а забравят за своите." Мисля, че това ми го е програмирала на много дълбоко ниво, защото дълги години го вярвах.
Последните дни тесам и за свекърва ми. За първи път събирам смелост да я тесам, изпитвах много голяма съпротива да я тесам, исках просто да забравя за съществуването й. Иване, спомних си думите ти, че трябва да тесаме най-много това, от което най-много ни боли и това, което най не ни се теса. Тесането ми започна след скандал, който много ме разстрои и този път си наложих да тесам докато всичко ми е още прясно.
Не съм се освободила, защото в момента дори при мисълта за нея всичко ми се обръща. Но поне излязоха някои болезнени осъзнавания. Докато тесах как не мога да я понасям, как не понасям да ни се меси в живота, да ни следи, да пита дали сме си сменяли чаршафите и други простотии ми изплува осъзнаването, което продължих да тесам: "аз съм също толкова вкопчена в нероденото ми дете както тя в сина си. Аз съм същата като нея. Сърцето ми се свива от мъка и гняв, че съм същата като нея". Изплуваха ми и думите на мъжа ми, няколко пъти ми го е казвал : "ти си същата като майка ми". Тесах и това. Осъзнах че въпреки че ужасно ме дразнят капризите й, аз също съм ужасно капризна, макар и за други неща. Друга прилика, която намерих е, че и двете сме ужасно инатливи и като си навием нещо на пръста, няма спиране. Други прилики Слава Богу не открих.
, приятелката ми, която ми препоръча книгата ти, също не направи нищо. Откакто я препрочетох започнах да използвам 9Г и виждам, че с нея се чисти малко по-бързо.
Това ме плаши. Когато беше болна, изпитвах много силна емпатия и изживявах нейната болка като моя, но това беше много отдавна. Защо сега трябва да тесам нейния живот от нейно име, защо изпитвам тази необходимост - себе си ли изчиствам или нея или и двете? 
Освобождавах техните емоции, а след това аз почувствах тази лекота и освобождаване