Премествам си тесовете във връзка с „прилепването към форума” тук за да не преча в темата на Вяра.
Първо реших да изчистя „бръмченето”. С него всичко явно започва от момента, когато Гената за пръв път атакува Bastet – още е много слабо там, а и този пост е изтрит и не мога да проверя, но по спомени, мисля, че всичко започна там. За мен Bastet е първия човек тук, дръзнал да нарече Хашимото лечимо, както и първия, справил се с антителата, т.е. независимо дали този факт е помогнал по някакъв начин на мен самата, знам че е помогнал на много други и се опитах да му го обясня.
След няколко дни последва втора атака на Гената (и този пост е изтрит, но тук „бръмченето” се усилва доста), с която вече не бях никак ОК – всички задоволяваме някакви потребности тук, но не може ли да го правим без да пречим един на друг? За мен е ненормално да поучаваш някого без изобщо да имаш идея кой е той, какви са мотивите му, дали пък другите не искат да го чуят, а да продължаваш и след като друг човек ти казва, че иска да го изслуша, вече е кощунство - все пак името на Bastet го има дори и в книгата за ТЕС, сигурно има какво да ни каже, а и тя както всички нас се бори с ТЕС.
„Бръмченето” става най-силно когато чета този пост на Bastet:
За съжаление после и по двата проблема имах влошаване,продължавах с ТЕС, но не винаги действаше,бях споделила това във форума ,но веднага бях нападната от много хора,сякаш нямах право да споделя какво наистина се случва...
След третия опит на Гената (този към мен по горе), който имаше много подобен контекст – той пак не беше прочел, но и откровено заявяваше, че не се налага, защото той знае, хората са предвидими ... вече явно в подсъзнанието ми се е разиграла сцената с мухата. Аз се опитвах да я махна от себе си, тя се местеше на ново и ново място, докато не замахнах – явно и с него съм стигнала до извода, че докато не замахна, оправия няма.
Ясно е, че нещата не се получават със замахване (нито в ЧО, нито в бета), затова пуснах мухата да си отиде сама, но бръмченето все още го има. Явно има и друга, по-дълбока причина за него. Мислих (и тесах) по това и стигнах до извода, че в основата на всичко стои „прилепването ми към форума” – болеше ме, че преди във форума такива разправии не се случваха, нямаше толкова философстване, поучения, нечетене, личностни атаки, всеки се опитваше да разбере другия, а не да му определя какво да върви да теса, без изобщо да си е направил труда да прочете повече за него, споделяха се предимно грешки и много по-малко поучения, енергията се използваше за друго сякаш. Явно и във форума, както и в живота вървят някакви процеси на промяна, някакви уроци ....
Дойде ми наум нещо, което когато бяхме деца баба много често казваше, когато се случеше нещо лошо или когато някой от нас се наранеше: „Нека, чедо, нека!” Тогава със сестра ми често сме си говорили, че тази жена явно нещо е изкукала. Сега обаче това ми звучи толкова хубаво, като българска версия на „Let it be”.
Тук ми дойде един друг „пост” на баба (на 93 е), от последното ми посещение при нея. Тя всеки път, когато ме види започва да плаче. Преди не съм я питала защо, защото ме виждаше рядко, но сега всяка събота съм при нея и няма как да и е мъчно за мен. Този път попитах „Защо ти е мъчно бе бабче, виждаме се често, а и всичко е чудесно, защо?” Тя ми отговори: „Не ми е мъчно, чедо, свидно ми е.”
Имам усещане, че към форума аз изпитвам точно това –
свидно ми е. Започнах да мисля какво точно означава тази прекрасна дума „свидно ми е”, която сякаш няма по-съвременен синоним в българския, в смисъл кое е повече в нея, болката или радостта, но май са по равно, сякаш това е равновесна точка на махалото. И ме обля топлина. Май се справих, ще видим
.
