Има още какво да желае перфекционистът у мен, но и това ще стане.
Чувствам се като върху тънък лед. Не зная кога и дали ще има връщане назад.
Дневник. Това-онова
"Ако не живееш на ръба, значи заемаш твърде много място!" - не знам кого цитирамЧувствам се като върху тънък лед.
Нещо подобно усещам и у себе си.Някак като че ли не си давам време да се порадвам на постигнатото и все се оглеждам "дотук добре, е сега от къде ли какво ли ще се оплеска!пак!"
Някъде из темите беше писала ,че колкото повече тесаш себе си, по-добре е мъжа ти и децата са по-добре. Някъде на втория месец моето ТЕсане имаше същия ефект върху хората около мен. И точно да се похваля и чичо се ..изака на пометеното.Но въпреки неговата криза мога да твърдя същото - колкото повече ТЕСам себе си толкова по-спокойни са околните. Ама ще пиша повече в мойта тема като ми дойде музата, да не цапам повече твоята.
Благодаря ти че ТЕСаш и пишеш,от сърце ти желая много слънце,спокойна и весела пълноценна почивка -напълно заслужена, изтесала си си я/според мен!/
Ха-ха. Каза гоAlisa написа:Бреййй, това ли било разковничето?!Ми стойте по-дълго на море, тогава!
Де да беше това разковничето. Но наистина ще останем по-дълго. За сега сме разчели плановете до края на месеца.... а бяхме тръгнали за не повече от седмица
Маги, изобщо не ми цапаш темата. За същите възходи и падения говоря и аз.
Тия дни си мислех как съм останала без негодувание и възмущение. Спокойно и равно ми е. Започнах да оценявам колко е хубаво да гориш в необуздани емоции. Има голяма доза удоволствие в това. Но не бих се върнала назад. Само оценявам хубавата страна на нежеланите емоционални изблици.
Имам адски голяма промяна в начина си на мислене. Вече няколко пъти се запознах с разни хора. И, когато някой започне да говори за даден проблем, не започвам веднага да му предлагам да го тесне. Даже една жена ми се оплака, че има някакви лишеи по ръцете и краката. В началото и през ум не ми мина да й предлагам да ги теса (странно за мен). Тя се чудеше защо й излизат, след като поема достатъчно витамини. Казах й за евентуални психо-емоционални връзки (просто трябваше да участвам в разговора). Разговорът продължаваше и накрая я попитах "Ама ти искаш ли да ги махнеш?" Зададох въпроса съвсем искрено учудено все едно, че не е нормално да иска да ги махне. Казах й за ТЕС - скучен завършек на разговора
вместо да цъкам с език, да й съчувствам и да понегодуваме заедно срещу лекарите.Преди се палех от желание да накарам някого да теса. Сега виждам, че ако някой иска, ще протеса дори и една сламка да му пуснеш. Ако не иска, нищо не може да го накара.
Сега съм много по-спокойна с чуждите проблеми. Не се мобилизирам веднага в борбата с изкореняването им. Всичко това го разказах във връзка с това, че оценявам удоволствието, което съм изпитвала в проблемите си. И съответно не държа да разбутам удоволствието на другите да си страдат
Но и не държа да си останат зле. Ако някой само открехне вратата, веднага влизам И, когато някой започне да говори за даден проблем, не започвам веднага да му предлагам да го тесне
При мен е почти същото.Преди седмица се заговорихме с една позната ,с която заедно отказахме цигарите с биорезонанс, която също качи 10кг, но на нея не и тежат толкова..и аз обяснавам за ТЕС."Да, всичко е от стрес,на емоционална основа" съгласи се тя. НО! Тя си има една баба в Ръжево Конаре ,което и бае и тя си е добре така..
Та така.Аз и казах за ТЕС, тя ми каза за бабата в Ръжево Конаре-лошо няма, обменихме информация..и толкова.
Това му е хубавото на този свят.Всичко има.Кой каквото си хареса
Писах в друга тема за киселия период на Яна - http://emozdrave.info/forum/viewtopic.p ... ght=#17490
Както пиша там, сега Яна не реве безпричинно и неутешимо. Но си реве причинно
Скоро се разрева една сутрин и аз не бях в кондиция да я успокоявам. Чаках я да се нареве. Докато тя ревеше имах достатъчно време да мисля дали и как да действам. Понеже не измислих нищо, започнах да тесам, въпреки че нямах никакво желание. Чудих се какво да тесам. Ревът й не ме ядосва (вече). Мъжът ми се дразни от нейния рев - това преди ме ядосваше, но сега и това не ми пречи. Но все пак имаше проблем и трябваше да го намеря. Реших да й правя прокси, но не ми тръгна. Накрая имах чувството, че търся под вола теле.
Все пак намерих нещо, което ми тежи - не можех да реша дали да я оставя да реве, дали да се опитвам да я успокоя някак, дали не греша като й поставям ултиматум - бях й казала, че няма да я изведа ревяща навън и ще я чакам да се успокои... От всичко това в мен напираше желание да обсъдя ситуацията с някого, но нямаше с кого. Тесах с това, че ми тежи, че не мога да споделя с мъжа ми. После това, че с никого не мога да споделям (с никого от семейството). Че не получавам разбиране и приемане от тях. След това се запитах за какво ми е притрябвало да споделям и намерих телето под вола - не се чувствам уверена в решенията си и имам нужда от дружеска подкрепа. Изтесах това. Не зная дали приключих, но поне формулирах проблема и ще следя развитието му. Така се бях увлякла в тесане, че не усетих кога Яна се е успокоила. Денят след това мина прекрасно.
Както пиша там, сега Яна не реве безпричинно и неутешимо. Но си реве причинно
Скоро се разрева една сутрин и аз не бях в кондиция да я успокоявам. Чаках я да се нареве. Докато тя ревеше имах достатъчно време да мисля дали и как да действам. Понеже не измислих нищо, започнах да тесам, въпреки че нямах никакво желание. Чудих се какво да тесам. Ревът й не ме ядосва (вече). Мъжът ми се дразни от нейния рев - това преди ме ядосваше, но сега и това не ми пречи. Но все пак имаше проблем и трябваше да го намеря. Реших да й правя прокси, но не ми тръгна. Накрая имах чувството, че търся под вола теле.
Все пак намерих нещо, което ми тежи - не можех да реша дали да я оставя да реве, дали да се опитвам да я успокоя някак, дали не греша като й поставям ултиматум - бях й казала, че няма да я изведа ревяща навън и ще я чакам да се успокои... От всичко това в мен напираше желание да обсъдя ситуацията с някого, но нямаше с кого. Тесах с това, че ми тежи, че не мога да споделя с мъжа ми. После това, че с никого не мога да споделям (с никого от семейството). Че не получавам разбиране и приемане от тях. След това се запитах за какво ми е притрябвало да споделям и намерих телето под вола - не се чувствам уверена в решенията си и имам нужда от дружеска подкрепа. Изтесах това. Не зная дали приключих, но поне формулирах проблема и ще следя развитието му. Така се бях увлякла в тесане, че не усетих кога Яна се е успокоила. Денят след това мина прекрасно.
Абе хубаво е да се споделя - и радостите и скърбите.
Да не вземеш, като се отървеш от неувереността и да спреш да споделяш тук. Като не може в семейството, нали тук за това сме се събрали...Ще се похвалим, ще се пооплачем, ще се ритнем по дупетата, ако се налага
Да не вземеш, като се отървеш от неувереността и да спреш да споделяш тук. Като не може в семейството, нали тук за това сме се събрали...Ще се похвалим, ще се пооплачем, ще се ритнем по дупетата, ако се налага
1.Бъди безгрешен в словото. 2.Не приемай нищо лично. 3.Не прави предположения. 4.Винаги прави най-доброто, на което си способен.
Това тесането е голяма работа, да знаете
Ще направя едно проследяване на емоционалната среда вкъщи от последните 3 години, доколкото си спомням промените.
Започнах да се ядосвам на Кирчо, когато той беше на 3,5 г и бях бременна с Яна. Гневях се, излизах от кожата си и не можех да започна да тесам. Един ден седнах на спокойствие да се разтупам върху този проблем и стигнах до там, че изпитвам удоволствие от пламтежа на гнева. Веднага се отвратих от това удоволствие и го разкарах от себе си. На следващото разгневяване от Кирчо вече можех да тесам още, докато съм гневна. Не че спрях да се гневя, но беше някаква стъпка в желана посока.
Яна се роди и скоро след това Кирчо по собствено желание живя при бабите около година. В тази година аз изключително тесах себе си - това е лятото, което доста често се отчитах тук. Имаше много промени у мен тогава. Тогава се освободих от възмущение, негодувание, желание за контрол, самосъжаление... Накрая бях готова да подкарам Кирчо и по-точно отношението ми към него. Първо го прибрах вкъщи, за да имам материал за тесане. Май не съм разказвала как го прибрах. Зададох си въпроса кое е това нещо, от което той има нужда и не получава при нас. Отговорът беше ясен - внимание. Защо той има липса на внимание? Защото на умее да се занимава сам. Тогава му направих прокси с интегриране на убеждението "Умея да си измислям занимания и игри". След няколко дена той започна да се прибира и постепенно си остана при нас без да обсъждаме това, просто така - по негово желание. Все още се ядосвах от него. Понякога само присъствието му ми беше противно. Когато изкарах първия ден с двете деца без да се ядосам ниво веднъж, вечерта триумфирах. На следващия ден пак се ядосвах, но от тогава започнах да имам силни дни.
Не знам кога, станало е постепенно, но спрях да се ядосвам от него. И все пак остана едно раздразнение, нетърпимост и неприемане.
Тогава имаше друго, което ме изкарваше от релси. Мъжът ми се ядосваше на децата и неговото ядосване ме сриваше. И за това тесах доста с подобрения и връщания назад. И това съм изтесала.
Тия дни се отървах от неприемането ми на Кирчо. Колко ли не тесах и не търсих корени. Бях тесала раждането (планово секцио), защото мислех, че невъзможността да отделим хормоните около раждането е в корена на непоносимостта ми към него. Но не би. Накрая се разтърсих в така наречените минали животи. Тесах си и се питах, ако е имало минал живот, в който се корени тази непоносимост, какъв би бил той. Яви ми се сцена, в която аз съм някакъв висш военен (приличаше на цар), облечен с тежки военни дрехи. Пред мен е Кирчо, който е по-млад (евентуално син или принц от съседно царство, с което съм във вражда). Ние сме в средата на голяма войска (една или две). Всички са се насъбрали около нас и ни гледат. Аз съм вдигнал меч, много съм озлобен. Той е коленичил пред мен и аз искам да го поваля. Представих си, че от тази случка през някакъв енергиен канал се зарежда непоносимостта ми към Кирчо. Представих си, че прекъсвам този канал (мисля да пусна тема за тия прекъсвания). След това ми беше много хубаво и приповдигнато, както след тесане. В този момент Кирчо ми беше мил и драг, но се чудех дали това ще продължи и след като ми мине приповдигнатото. За сега продължава. Вече не изпитвам непоносимост.
И така. След като вече не кипвам от гнева на мъжа ми и нямам непоносимост към Кирчо... какво да кажа... животът е хубав
Когато мъжът ми избухне в гняв, усещам отвратителната вълна, но тя минава и не ме засяга. Наблюдавам това и се дивя как става така. Само ми минава въпросът защо той причинява това на себе си и на децата. И чакам да му уври главата.
Ще направя едно проследяване на емоционалната среда вкъщи от последните 3 години, доколкото си спомням промените.
Започнах да се ядосвам на Кирчо, когато той беше на 3,5 г и бях бременна с Яна. Гневях се, излизах от кожата си и не можех да започна да тесам. Един ден седнах на спокойствие да се разтупам върху този проблем и стигнах до там, че изпитвам удоволствие от пламтежа на гнева. Веднага се отвратих от това удоволствие и го разкарах от себе си. На следващото разгневяване от Кирчо вече можех да тесам още, докато съм гневна. Не че спрях да се гневя, но беше някаква стъпка в желана посока.
Яна се роди и скоро след това Кирчо по собствено желание живя при бабите около година. В тази година аз изключително тесах себе си - това е лятото, което доста често се отчитах тук. Имаше много промени у мен тогава. Тогава се освободих от възмущение, негодувание, желание за контрол, самосъжаление... Накрая бях готова да подкарам Кирчо и по-точно отношението ми към него. Първо го прибрах вкъщи, за да имам материал за тесане. Май не съм разказвала как го прибрах. Зададох си въпроса кое е това нещо, от което той има нужда и не получава при нас. Отговорът беше ясен - внимание. Защо той има липса на внимание? Защото на умее да се занимава сам. Тогава му направих прокси с интегриране на убеждението "Умея да си измислям занимания и игри". След няколко дена той започна да се прибира и постепенно си остана при нас без да обсъждаме това, просто така - по негово желание. Все още се ядосвах от него. Понякога само присъствието му ми беше противно. Когато изкарах първия ден с двете деца без да се ядосам ниво веднъж, вечерта триумфирах. На следващия ден пак се ядосвах, но от тогава започнах да имам силни дни.
Не знам кога, станало е постепенно, но спрях да се ядосвам от него. И все пак остана едно раздразнение, нетърпимост и неприемане.
Тогава имаше друго, което ме изкарваше от релси. Мъжът ми се ядосваше на децата и неговото ядосване ме сриваше. И за това тесах доста с подобрения и връщания назад. И това съм изтесала.
Тия дни се отървах от неприемането ми на Кирчо. Колко ли не тесах и не търсих корени. Бях тесала раждането (планово секцио), защото мислех, че невъзможността да отделим хормоните около раждането е в корена на непоносимостта ми към него. Но не би. Накрая се разтърсих в така наречените минали животи. Тесах си и се питах, ако е имало минал живот, в който се корени тази непоносимост, какъв би бил той. Яви ми се сцена, в която аз съм някакъв висш военен (приличаше на цар), облечен с тежки военни дрехи. Пред мен е Кирчо, който е по-млад (евентуално син или принц от съседно царство, с което съм във вражда). Ние сме в средата на голяма войска (една или две). Всички са се насъбрали около нас и ни гледат. Аз съм вдигнал меч, много съм озлобен. Той е коленичил пред мен и аз искам да го поваля. Представих си, че от тази случка през някакъв енергиен канал се зарежда непоносимостта ми към Кирчо. Представих си, че прекъсвам този канал (мисля да пусна тема за тия прекъсвания). След това ми беше много хубаво и приповдигнато, както след тесане. В този момент Кирчо ми беше мил и драг, но се чудех дали това ще продължи и след като ми мине приповдигнатото. За сега продължава. Вече не изпитвам непоносимост.
И така. След като вече не кипвам от гнева на мъжа ми и нямам непоносимост към Кирчо... какво да кажа... животът е хубав
Когато мъжът ми избухне в гняв, усещам отвратителната вълна, но тя минава и не ме засяга. Наблюдавам това и се дивя как става така. Само ми минава въпросът защо той причинява това на себе си и на децата. И чакам да му уври главата.
За миналите животи бяхме обсъждали в друга тема. Аз лично нито вярвам, че има минали животи, нито вярвам, че няма. Не ме интересува. Когато мисля за минал живот, всъщност си представям, че това е някаква метафора, която символизира разглеждания проблем. Което отговаря на съвсем основателния въпрос защо всички в миналите си животи са били все важни личности, а никой не е бил обикновен приятел.
И друго забравих да допълня. Когато Кирчо се прибра вкъщи, действително имаше доста моменти, в които си играеше сам. Даже майка ми веднъж ми каза "Знаеш ли, че той си играе по-хубаво у вас, отколкото у нас." Но това не остана за постоянно. Детето предпочита да прекарва времето си пред Картун нетуърк, но това е друга тема...
И друго забравих да допълня. Когато Кирчо се прибра вкъщи, действително имаше доста моменти, в които си играеше сам. Даже майка ми веднъж ми каза "Знаеш ли, че той си играе по-хубаво у вас, отколкото у нас." Но това не остана за постоянно. Детето предпочита да прекарва времето си пред Картун нетуърк, но това е друга тема...
Забравих да разкажа за последния щрих в отношението ми към мъжа ми. Осъждане.
Веднъж нещо си приказвахме, дори не помня точно какво, но аз не бях съгласна с него и исках да му покажа къде греши. Бяхме седнали. После се изправих и ме прониза ужасна болка в лявото коляно (май беше лявото). Колената не ме бяха болели от много отдавна. Не можеше да не направя връзката с току-що проведения разговор. Започнах да опипвам какво точно е свързано с тази болка. Не се ядосвах, не се възмущавах, не негодувах, приемах го - все изтесани работи, но - стигнах до ядката - аз го осъждах. Изтесах и това. От тогава започнаха сцените, в които вълната на неговия гняв вече не спира в мен.
И сега, като се замисля, преди няколко години попадах в отвратителната центрофуга на всичко това - гняв, негодувание, възмущение, желание за контрол, самосъжаление, неприемане, осъждане и се чудех защо не мога да го изтесам
С времето разчоплих всичко една по едно. Стигнах до извода, че има огромна разлика между това да страдаш неосъзнато и да страдаш осъзнато. Преди година изкарах едно лято, в което много ревах и силно страдах. Но през цялото време се чувствах едновременно като лаборант и като опитната мишка на лаборанта. Много пъти мислех това няма ли край, защо трябва да е толкова гадно, никога няма да се отърва от това... Само разумът ми (лаборантът) ме водеше и ме караше да продължавам. Ако слушах усещанията си (опитната мишка), трябваше да се откажа. Мислех си също, че има по-лек начин да се освободя от всичко това, но не го знаех. Реших, че е по-добре да карам по този труден начин, отколкото да чакам да науча по-лек. И сега продължавам да мисля, че има по-елегантни начини и се надявам да ги откривам с други хора, с които работя. А всъщност, за да ги намирам (ако ги има) предполагам, че ще ми помага точно това, че аз минах през труден път.
В сравнение с това осъзнато страдане - преди седем години имах едно неосъзнато такова. Започна, когато бях бременна с Кирчо. По-точно, когато се взехме с мъжа ми, но с бременността имах чувството за необратимост и се разстрадах много силно. Когато си в неведение и нямаш никакъв план за измъкване, тогава е наистина гадно. И неизбежно от това си мисля за Исус Христос. Неговото страдание е било осъзнато. Докато хората, които го съжаляват и мислят, че са съпричастни към неговото страдание, всъщност изпитват неосъзнато страдане - нищо общо с исусовото.
И още нещо се сетих по повод това за Кирчо:
Веднъж нещо си приказвахме, дори не помня точно какво, но аз не бях съгласна с него и исках да му покажа къде греши. Бяхме седнали. После се изправих и ме прониза ужасна болка в лявото коляно (май беше лявото). Колената не ме бяха болели от много отдавна. Не можеше да не направя връзката с току-що проведения разговор. Започнах да опипвам какво точно е свързано с тази болка. Не се ядосвах, не се възмущавах, не негодувах, приемах го - все изтесани работи, но - стигнах до ядката - аз го осъждах. Изтесах и това. От тогава започнаха сцените, в които вълната на неговия гняв вече не спира в мен.
И сега, като се замисля, преди няколко години попадах в отвратителната центрофуга на всичко това - гняв, негодувание, възмущение, желание за контрол, самосъжаление, неприемане, осъждане и се чудех защо не мога да го изтесам
С времето разчоплих всичко една по едно. Стигнах до извода, че има огромна разлика между това да страдаш неосъзнато и да страдаш осъзнато. Преди година изкарах едно лято, в което много ревах и силно страдах. Но през цялото време се чувствах едновременно като лаборант и като опитната мишка на лаборанта. Много пъти мислех това няма ли край, защо трябва да е толкова гадно, никога няма да се отърва от това... Само разумът ми (лаборантът) ме водеше и ме караше да продължавам. Ако слушах усещанията си (опитната мишка), трябваше да се откажа. Мислех си също, че има по-лек начин да се освободя от всичко това, но не го знаех. Реших, че е по-добре да карам по този труден начин, отколкото да чакам да науча по-лек. И сега продължавам да мисля, че има по-елегантни начини и се надявам да ги откривам с други хора, с които работя. А всъщност, за да ги намирам (ако ги има) предполагам, че ще ми помага точно това, че аз минах през труден път.
В сравнение с това осъзнато страдане - преди седем години имах едно неосъзнато такова. Започна, когато бях бременна с Кирчо. По-точно, когато се взехме с мъжа ми, но с бременността имах чувството за необратимост и се разстрадах много силно. Когато си в неведение и нямаш никакъв план за измъкване, тогава е наистина гадно. И неизбежно от това си мисля за Исус Христос. Неговото страдание е било осъзнато. Докато хората, които го съжаляват и мислят, че са съпричастни към неговото страдание, всъщност изпитват неосъзнато страдане - нищо общо с исусовото.
И още нещо се сетих по повод това за Кирчо:
Вече мисля, че е по-скоро обратното - непоносимостта ми към него е била предпоставка за този нежелан старт с планово секцио и неотделени хормони. Не че има кой знае какво значение, но си мисля за кокошката и яйцето явно.3 постинга по-нагоре Мая написа:Бях тесала раждането (планово секцио), защото мислех, че невъзможността да отделим хормоните около раждането е в корена на непоносимостта ми към него.