Днес най-накрая седнах и започнах да си правя списък за процедурата "в мир със себе си". Определено не съм я била правилно разбрала,
Майче отново ти благодаря за разяснението.
Така, не съм си я допълнила цялата, 24 точки съм написала. Интересното е обаче, че от миналото ми изплуват само незначителни случки

Единственото по-съществено е, когато научих, че съм осиновена. Тогава определено мисленето ми се промени и живеех със страха, майка ми да не ме изостави и все съм искала да бъда най-добрата дъщеря, не за да се гордее с мен, ами да не е разочарована от избора си. Другото по-съществено в миналото ми е смъртта на баща ми. Но там си мисля, че съм изчистила проблема чрез ТЕС със снимката. Останалите точки май ще са свързани със свекито

Уж се връзвам на приказките на мъжа ми, но не се сещам за някаква случка, която да ме е наранила нещо и да е останало отпечатък в мен. Интересното е, че и с майка ми е така. Е, има някоя и друга, която наистина ме е наранила, но знам ли. При нея нараняванията към мен са във вид на заяждане, в търсене на скандал, за да и мине лошото настроение. Мъжът ми е същия, като му е криво изкарва си го на мен и готово, настроението е оправено. Хомеопатката ме беше попитала един път, защо съм се омъжила за мъж, който прилича страшно много на майка ми?! Не можах да и отговоря
Доста ме тормози и смъртта на вуйчо ми. Много си го обичках и понеже се случи скоро, преди една година, още си ми тежи. Него със снимката ли да го чистя?
От вчера пак не ми е добре емоционално. Започнах да ходя и на йога. В началото се чувствах много добре, до вчера. Както си легнахме накрая, за да релаксираме (лягаме и инструкторът се опитва да ни представи една прекрасна картина и ние участваме в нея, един вид визуализираме-разяснявам на тези, които си нямат и на понятие от йога) по едно време се надигна онова странно нещо вътре в мен, с което си мислех, че вече сме се сприятелили или пък е изчезнало, и се разплаках. Но толкова силно избухна в мен, уплаших се. Нямах търпение да свърши йогата, отидох в тоалетната и продължих да плача. Не ме напусна тази тъга до вечерта, днес пак съм така. Но защо не искам да я махна

Сякаш тя ме захранва, не ми харесва да живея с нея, но не искам да я пусна. Чувствам се, все едно съм се подхлъзнала от планината и съм се свлякла някалко стъпала по-надолу. Гледам нагоре, но няма за какво да се хвана. Различното този път е, че не искам да се обаждам на хомеопатката, за да и плача на рамото, нито пък на някой друг. Вътрешно се карам на себе си, че пак съм се отдала на черни мисли, че трябва да се огледам, да видя природата, да си видя къщата, да си видя детето, че трябва да съм доволна на това. Горе долу се получават нещата, не съм се отдала напълно на тъгата, ама ми тежи да му се невиди. Искам да се усмихна, а не мога, а пък никой с нищо не ме е обидил, никой не ме е наранил, за да не искам да се усмихвам. Дори днес на няколко пъти ми правят комплименти, че съм отслабнала, че изглеждам страхотно, но вместо да се зарадвам, го приемам безразлично.