TEC

Точно така, засега е при мен, затова написах, че е в процес на изпитания.

nia написа:Майче, потърси баланса сила-слабост във връзката със съпръга ти по същия начин по който го търсиш в себе си, аз лично дори не мога да повярвам така като те чета, че като балансираш само себе си успяваш да подхраниш (засилиш) пламъка. Съжалявам, че съм такъв песимист, но за мен това, което правиш ми изглежда като абстрахиране от действителността, което сигурно ти помага да се чувстваш по-безразлична спрямо това, което получаваш (или не получаваш, а очакваш от другия човек в тази връзка), но за пламъка - той не се храни от безразличие.
Мисля, че първо трябва да си зададеш въпроса какво търсиш да постигнеш във връзката с това, което правиш - спокойствие и безразличие или нещо повече ..... Не вярвам някакси, че търсиш безразличие.

Ния, специално за теб сядам да понапиша нещо повече. Макар че предпочитам да си го приказваме, вместо да си го пишем.

Преди да се оженим бяхме заедно към година и половина. В това време почти не сме изтрезнявали (много важно!). Разбирахме се добре, че понякога и супер. Последва сватба, скоро след това бременност и аз спрях да пия. Още на сватбата (седмица преди това) усещах, че нещата не са розови и че ще ми е адски трудно с него. Спомням си, че веднъж му казах как след 20 години ще се погледнем в очите и ще си кажем "Здрасти, приятно ми е да се запознаем" (остават ни само 12 год до тогава ). Не можех да конкретизирам всичко, което ме тревожи, но усещах че той е затворен, а аз обичам хората да са открити. Не мога и да кажа точно защо все пак се оженихме. (Мога, но в личен разговор).
Когато забременях започна яка депресия и рев. Кофти е да се реве без да се теса. След това няколко години се чудех какво става и как да оправя нещата. Адски гадно ми беше.
Аз съм говорещ човек, предполагам че това е станало ясно. Естествено, че се опитвах да говорим. Но всички опити удряха на камък. Той не обича да говори за по-вътрешни неща. Съответно аз приказвах повече, а той малко. От това, че не се чувствам добре, лично се засегна все едно, че само той е виновен за това. По-точно все едно, че го обвинявам - типично за него и семейството му (а вече и за Кирчо за съжаление). Други опити - пробвах да говоря с майка му. Единственото, което стана е, че видях от къде идват много от неправилните (според мен) постановки в главата на мъжа ми. Нищо не стана.
Понеже той говори повече по телефона, отколкото лично (според мен това е проява на страх), веднъж му предложих да си пишем СМС-и с лични неща. Не се получи нищо.
Много се бях оплела в мислене защо стигнах до това неудовлетворително положение. Не виждах изход. Разводът изобщо не е вариант за мен. Това е същото като да си оперираш нещо болно - замазва нещата, но не решава проблема. От малка съм с вярването, че ако нещо не е наред, човек трябва първо да оправи себе си. Но не виждах как мога да се оправя.
И така - краят на голямото му чудене защо е станало така. Веднъж с него си приказвахме и той говореше много приятно, влизаше адекватно и дълбоко в темите. Обсъждахме неща и беше интересно - точно това, което исках. Тогава разбрах - той беше подпийнал. Разбрах защо в началото сме били ОК - тогава пииехме. След това в още няколко случая установих, че когато е пил, той става много готин. Това ме обнадежди, че някъде отдолу, под всичките му стени и задръжки има един много готин за мен човек.
Чак след това открих ТЕС. Вече знаех, че имам как да се оправя. С тази разлика, че исках да стане мноооого мързеливо. Едва ли не - щом зная за ТЕС, значи проблемът сам трябва да се реши. Не съм и предполагала през какво ще мина. Затова пък сега процесът много ме забавлява.
Ния, моята теория (тя не е само моя, но аз я споделям) е, че човек може да се чувства добре, независимо от обстоятелствата и околните. Само дето не го бях постигала. Пламъкът на радостното усещане е проява на това независимо щастие, за което до сега съм знаела само на теория. Защото той гори и ме прави щастлива абсолютно независимо от външните обстоятелства. Нямам нужда от някаква постановка от хора и събития, за да бъда щастлива. Това не ме прави безразлична. Забелязала съм, че хората си мислят, че като се изтеса някаква тревожност, ще стигнат до безхабеие към проблема. Но спокойствието, което се постига, не е безхаберие. То е трезва гледна точка. Иозбщо нещата трудно се разбират, когато не си минал през тях. Още по-трудно, ако не си изпитвал ефекта от ТЕС (тук не визирам теб).
И, когато приключа със себе си, ще имам сила да работя по мъжа ми, ако се налага.

А сега да опиша и последните промени.
Бях писала как ми отекваше една пустота, когато мъжът ми излиза. Сега това го няма. Не само това, няма нищо от гадните усещания. Изпитвам съвсем чиста обич, независимо как се държи той.

А сега да опиша и последните промени.
Бях писала как ми отекваше една пустота, когато мъжът ми излиза. Сега това го няма. Не само това, няма нищо от гадните усещания. Изпитвам съвсем чиста обич, независимо как се държи той.

Да бъде светлина!
Честито!

Майче, накара ме да се запитам дали съм дорастнала да ти правя компания, отговорих си, че ще порастна, но след това последва мисълта, че ти през това време ще си отишла още по-напред и пак няма да съм дорастнала.

Ния, просто няма да ти пука в един момент кой колко и дали е дорасъл. А този момент знаеш как се стига - яко тесане (и подобни). Стига да искаш, разбира се.

След последното голямо разчистване имах два дена със засилено еуфорично състояние и смях без повод. После малко по малко започна да ми мръква. Преминах на проблема - децата ме дразнят, искам да говоря с гоелми хора. Потесвах по малко, но нищо сериозно не свалих от себе си. А и проблемът като че ли все ми се изплъзваше. Но ето че днес пак беше ден за разчистване на сметки
Сутринта се опитвах да формулирам какво ми е. Усещах, че нещо не ми е наред, не ми е хубаво. Можех само да си отговоря какво не ми е. Защото опипвах с мисълта си всички неща, които до сега са ме карали да се чувствам гадно и които вече съм изтесала. И за всички си отговарях - не, това не ме яде вече.
И накрая стигнах до много чисто чувство за тъга. От известно време се чудех къде се е дянала тая тъга. Помня, че имахме работа с нея, но тя се беше скрила и отдавна не я бях изпитвала.
Реших направо да я мина с обединяване на полярности. И без това е безпричинна тъга, която не свързвам с нищо конкретно, за което да мисля, докато тесам.
Преди време правех формулировки "Въпреки че изпитвам тъга..." и исках накрая да кажа "и избирам..." но не знаех какво д избера. Докато този път знаех. Формулирах "Въпреки тази тъга, която ме владее, аз ... и избирам да обединя полярностите на тъгата и радостта." След това пипнах първата очна тока. После втората, третата. Не помня дали продължих към другите точки и колко време продължи това, но не е било повече от 15 минути. На всяка точка изпитвах едновременно тъга и радост - както едновременното усещане за двата пръста при при QE.
Още на втора-трета точка започнах много дълбоко да въздишам. В продължение на десетина минути имах трудното поемане на въздух, което имах, когато работех с тъгата преди няколко месеца. Накрая всичко утихна и спрях. След това към 5 минути имах усещания на някакви енергийни течове по ръцете и краката си.
Това е. Чувствам се добре. Нямам еуфория този път. Ще чакам да видим тия дни как ще е.

Щях да забравя. Сутринта, когато усещането за тъга беше най-силно, бях в такова състояние, че не можех да се зарадвам на децата. Гледах ги едни такива прекрасни, усмихнати, но насила им отвръщах с усмивка. За първи път ми се случи точно това усещане. По някое време дойде и Кирчо. Мислех си, че снеговото присъствие ще се разсея и ще мимине. Но не. Насила се накарах да се държа добре с него и да му се усмихвам. После дойдоха още хора и наистина успях да се разсея.
Замислих се как хората обичайно използват работата си или общуването с приятели точно за да се разсеят и да не мислят за това, което ги тормози. Днес можех с лекота да зарежа тъгата, защото спря да ме тормози. Всъщност преди години съм правила така без да си давам сметка.

Майче,
Това с „говоренето с големи хора” .... всеки път, когато го споменеш и ме провокираш да пиша. Всъщност тази сутрин си зададох въпроса ЗАЩО и потесах.

На времето когато отказвах цигарите ми изскочи тази тема (малкото приятели). Тогава, както обикновено правим най-напред, тръгнах да си решавам въпроса практически – като се виждам с повече хора. Естествено, че не свърши работа. След всяко (целево) излизане на кафе и др. с познати започнах да усещам едно леко стягане в гърдите (сякаш исках да поема повече въздух, но в дробовете ми нямаше повече място), а след теса се усилваше.

После ти ме насочи тогава към „Болестта като път”. Книгата ми помогна да се замисля по-сериозно над вземането и даването (вдишването и издишването). Не си спомням толкова много от тогава, но сега си мисля, че все повече съм осъзнавала компромиса, който правя. Убедена съм, че книгата ми помогна да разбера, че идеята тук е не да дадеш или получиш повече, а да достигнеш момент, в който си ОК, че даваш и получаваш по равно, без значение размера на даването и получаването. После известно време кашлях доста, дори ходих на лекар да ме преслуша. Той каза, че имам лек бронхит, но го отдаде на спирането на цигарите. След като премина кашлицата започнах да си дишам съвсем свободно (може би и по-свободно отколкото преди), както и вече бях ОК и с двете неща – недостатъчното общуване с големи хора и цигарите.

nia написа:... Тогава, както обикновено правим най-напред, тръгнах да си решавам въпроса практически – като се виждам с повече хора. ...

И аз мислих в тази посока. Кога да задоволяваме нуждата и кога да я тесаме. Общо взето позицията ми е като твоята - като не се получи със задоволяване - под теслата

Имам някакъв... може би напредък. Не знам какво е, но със сигурност е промяна и ми харесва.
За мое щастие последните няколко уикенда мъжът ми пътува и имам възможност да тесам това. Сега доволно мога да кажа, че днес замина без да ми стане нищо гадно. Ще видим на прибиране как ще е, защото това ми е другият критичен момент.

Не съм писала, че тази седмица изтесах още нещо съществено. Както се потупвах и се чудех какво още не ми е доволно, стигнах до чувство на омраза. Напоследък все ми се появява и не му обръщам много внимание. Но ето че сега се спрях на него. Пак направих това с изпитването едновременно на омраза и обич. За нула време нещо се промени. И това беше последното доичистване, след което приех много спокойно заминаването на мъжа ми.

Основен проблем ми беше, че не зная как да се държа с мъжа ми. Сега мисля, че знам - като с дете. Само където с децата е много по-лесно да ги приемаш с всичките им настроения. Докато при него все още ми е трудно, но мисля, че от там ще изскочи заекът.
Доволна съм, че ще поработя върху приемането.

От последното се сетих, че имам да работя по подобен въпрос за децата. Не точно за приемане, а за разбиране. Оказа се, че съм адски неадекватна на възрастта им. Вече съм тесала за това, но имам още.
Например - искам от дете на 2-3 години да говори като десетгодишно само защото вече може да сглобява дълги изречения.
Или е на 5-6 години и може да прави някакви детински сложни връзки, а аз искам да ме разбира като голям.
Много съм се спъвала от подобни очаквания. Исках да чета детска психология и да посещавам лекции на такава тематика. Но скоро разбрах, че колкото и да науча за детската психика, няма да се разбирам по-добре с детето, ако не ми идва отвътре да се държа подходящо за възрастта му. И така - разтесах се и имам подобрение. Мисля че имам още да тесам.

Децата е по-лесно да ги приемеш, защото от тях очакваш да са такива, с настроения. Докато от мъжа си не го очакваш.

Да разбираш по-лесно децата си и да нямаш неоправдани очаквания ще ти помогне една от техниките, които ще научиш на РЕАТ семинара.

ivangp написа:Децата е по-лесно да ги приемеш, защото от тях очакваш да са такива, с настроения. Докато от мъжа си не го очакваш.

Да, така е.
И също винаги съм убедена в това, че децата ме приемат и обичат безусловно. Знам, че моята дума винаги има голяма тежест за тях. Докато между съпрузи не е така. Имаме някаква базисна обич, но тя става невидима, когато се спречкаме.
Смятам за голям напредък това, че имам готовност да приема мъжа ми като дете - безрезервно. Преди ми беше трудно да си го помисля.

Сетих се още нещо, което ми е трудно с децата - когато детето направи нещо добре и после очаквам всеки път да го прави така.
За мен е много важно, че си осъзнах този проблем. От тук нататък иска само изтесване.

С домакинството обаче съм назад. Имах някакъв период на подем и сега пак съм се разплула. Нямам и желание да тесам.
Все пак има някаква разлика. Преди нямах желание да домакинствам и всяко извършване на дом работа ми беше по принуда. Докато сега пак нямам желание, но не ми е гадно когато се налага.

Вчера когато простирах едно чорапче остана само на дъното на легена – стана ми мъчно и за момент и ми нахлуха детски спомени, и пак ТЕС – няма край ...

Колкото до взаимоотношенията в семейството – колкото и да сме уверени, че при нас не е така, правим асоциация между бащите си и съпруга си, както и между нас и майка си, както и между нашето детство и детството на децата си. Това, което ни е притеснявало (плашело) в бащите ни ни притеснява и сега в мъжете ни и ни е трудно да схванем, че няма нищо притеснително, макар и вече да сме порастнали. Това, което много сме харесвали в татко търсим и сега в партньора си, макар че сме достатъчно големи за да знаем, че едва ли точно то е най-, най-. С майките и нас – същата работа. За децата – това, което е измъчвало нас по никакъв начин не трябва да измъчва тях .... и т.н. до безкрай. Супер добри сме в преувеличаването на точно тези неща. Съзнанието е в час за тази дивотия, но подсъзнанието ... тромава работа, и ТЕС до безкрай ...

Така ми се иска да дойде момент, когато да знам, че ми остава да се грижа само за настоящето ....

И аз мисля настоящите ми поблеми как се отнасят към родителите ми. Понякога хващам връзки, понякога - дръжки. Нямах идея да напиша точно това, но то взе, че се получи добре и в рима, и в смисъл

Нещо напоследък съм се изтемерутчила. Но този път не съм сигурна, че темерутът е в желан смисъл на думата. С тесането на нуждата да общувам с големи малко по малко тая нужда изчезва. Усетих се сега, защото гледах снимки, на които са много мои приятелки, които много бих се радвала да видя. Но пропуснах въпросната среща с тях и нищо не ми трепва. Не съжалявам, като гледам снимките. Преди съжалявах в такива моменти. Чак странно ми стана.
Имам усещането за липса на нужда да се видя с тях. Като се змаисля напоследък доста срещи пропуснах. А в същото време много ги обичам и много бих се равала да се видим. Странна работа.

Един бърз отчет за домакинството.
Преди време съм тесала "Въпреки че нещо ме спира да домакинствам..."
Тогава имах подем и известно време се бях спретнала.
После пак се разпуснах.
Разликата:
Преди къщата затъваше и ми беше гадно. Сега къщата затъва и не ми е гадно.
Днес си казах, че не може така и започвам пак да тесам. Първото беше "Въпреки че не искам да тесам, за да не си разбутвам спокойствието..."
След малко подкарах "Въпреки че нещо ме спира да домакинствам... " и тук стана интересно - оказа се, че това не е вярно. Нищо не ме спира. Защото аз дори не се каня да домакинствам и след като не опитвам да започна, нищо не може да ме спира.
И така новата песен е "Въпреки че нищо не ме кара да започна да домакинствам..."
Да видим какво ще стане.

Имам си един принцип - да тесам повече, отколкото да мисля. Но днес не ми е принципен ден.
Не си върша домакинството, гледам да мина с минимално внимание децата.
От сутринта се опитвам да излезнем.
Зарязах тесането на домакинството. И още едно за Кирчо.
Надявам се поне да успея да изтесам нещо до довечера.

Имам някакво раздвижване. Но, както се вижда, днес пиша толкова често, че става ясно колко вяло тесам.

По едно време се оплетох за какво точно тесам. Започнах да си структурирам. Гледам хаоса вкъщи и се питам и си отговарям:
- Как ще нарека този проблем?
- Нямам желание да домакинствам.
- И какво от това?
- Ами, разхвърляно е.
- Какво като е разхвърляно?
- Не ми харесва.
Оппааа. И така опрях да тесам това, че разхвърляното не ми харесва. Смея ли да го изтесам? Ще вземе да ми захаресва и съвсем ще се изтемерутя в доста лош смисъл на думата.
Обикновено, когато не смея да изтесам нещо, си казвам - карай, давай смело, по-лошо няма да стане. Сега за първи път си дадох по-голяма пауза за размисъл.
Паузата още тече. Следва продължение.
Но се чувствам по-добре, по-жизнена дори и с това малко тесане.

Няма да се отдам на ПО. Въпреки че му позволявам да си поиграе с мен