На следващия ден щях да започна с приемането на страха от болести, бавно и спокойно, само че не успях да се въздържа преди това да не прочета какво смята Бурбо за проблемите с матката, вирусите и т.н.
На сутринта започнах със страха. Опитах се преди това да измеря нивото, но както винаги с чувства, които не са възникнали сега, това ми се видя невъзможно. След първите обиколки все още чувствах, че трябва да продължа. Все повече осъзнавах цялата полезност на страха през всички етапи от живота ми, редовното посещение на профилактични прегледи, довели до това, че например жлезата ми беше диагностицирана преди да почувствам какъвто и да е дискомфорт и преживях едни съвсем приемливи 6-7 години (е, да лекарството не беше решение, но пък виждам и какво би било без него, при положение, че до скоро не познавах ТЕС). Освен това този страх не беше ми навредил, защото късмета ми ме беше отвел при лекари, които не бяха се опитвали да доунищожат и малкото останал ми душевен мир, красноречиво описвайки ми перспективите на хипотетични болести.
Продължих, но започнах да усещам, че докато тесам вече разсъждавам по думите на Бурбо вместо по страха - вече мислено си работех по матката (не трябваше да чета предварително, но аз винаги си бързам).
Това доведе до загнездване в главата ми на идеята, че страха ми вреди по-скоро сега, откакто имам ТЕС. Това, което се случваше беше, че когато започнех да чистя проблем аз си определях срок за изчистване на проблема (както и в настоящия случай), разкопавах цялата нива веднага (вместо да работя стъпка по стъпка), след това се ужасявах от непостижимостта в рамките на това време, започвах да бързам и изпадах в безпътица. Започнах да работя по приемането на това – нямаше вече на къде да се съпротивлявам, очевидно опита сочеше, че не мога да вървя от частното към общото, поне да не усилвам безпътицата.
После „разкопах” матката. Оформиха се 2 направления:
1. Огорчение, че трябваше да подслоня децата си в чужда квартира през първите 2 години от началото на втория ми брак (докато новия дом се строеше).
2. Страх, че може да не се справя с подслона на децата си, ако ми се наложи да ги отглеждам сама в бъдеще.
По първото – да, сега звучи глупаво, но тогава, когато големия ми син току що беше претърпял огромна промяна в живота си, трябваше да понесе и загубата и на уютната си детска стая. Чувствах се и виновна, за начина на живот, който можех да му предложа (тогава изобщо се чувствах виновна за всичко, което му се случваше, нямах проблем да гледам и на хубавите неща като на лоши). А и след като веднъж си имал дом, някакси трудно се свиква с квартира. Към това се добавя и факта, че никак не бях впечатлена, че ще трабва да родя малкия си син в чужд апартамент, както и да прекарам част от майчинството си там (най-вероятнотно последното си майчинство). Та това беше единя план, който вървеше по това време. Другия беше прекрасен – сега от дистанцията на времето бих казала, че това са най-хубавите 2 години от живота ми. Чувствах се толкова влюбена и свободна, прекарах и една прекрасна бременност (и двете ми бременности бяха леки и щастливи). Това, така да се каже, е олицетворение на живота ми изобщо – щастие, помрачено от скалъпена вина или огорчение.
По второто направление сигурно още по-малко някой би ме разбрал, то и аз много не се разбирам, но може би след като вече веднъж си се сблъскал с едни страхове, ставаш внимателен, предпазлив, боязлив (а някои хора стават по-смели, но не и аз). А и тук не става въпрос само за подслон и изхранване на децата, а по-скоро за самодостатъчността ми (и моята, и като родител), която досега все се изплъзваше от тесане.
Та заработих по тези две направления - как се развиха събитията ще пиша утре

.