TEC

Ния, този сън има за теб значението което ти избереш да му придадеш. Няма човек който знае всичко, включително баба Ванга, лека й пръст. Тя ти е казала, че много ще се ядосваш и е познала. Ако искаш да си пророчица можеш да кажеш същото на всеки и ще познаеш в 100% от случаите. Няма хора които не се ядосват много.
Според мен би трябвало да обърнеш по-сериозно внимание на своето наблюдение, че тя много е бързала. Защото според мен там ти е проблема, много бързаш, най-вече с изводите.
Успокой топката.
Спри да взимаш себе си, както и процесите на промяна през които преминаваш, толкова насериозно. наслаждавай се на върховете, спадовете и всичко помежду им.
Избор винаги имаш и той е изборът на това да повярваш в нещо или не, и какво да е отношението ти към случващото се.
Let it be.
А и не спирай с ТЕСа. Рано ти е още. Дай си поне година работа върху себе си, пък тогава ще видим.
Аз след 7 години работа с ТЕС още си ТЕСам.
Да си мислиш, че ТЕС не ти е нужен вече е твърде самонадеяно изявление след само 2 месеца работа.

Та така !

За да затворя и тази глава, и за да върна „изместения център” на мястото му след като получих и последната си придобивка в колекцията от чувства, които опознах добре и успях да разбера тук, да кажа все пак какъв е моят край, моят избор (не на алфа, Иван, Силва, Баба Ванга или останалите желаещи и нежелаещи да вземат участие).

След като приех страха (до степен, че снощи дори си помислих, че за разнообразие тази нощ бих могла например да заключа вратите на къщата при положение, че мъжа ми е в командировка и съм сама – но не го направих, защото забравих), приех и „силата” като един прекрасен подарък, един от многото до които се докоснах тук. И тогава извиках при мен и съзнанието и подсъзнанието за да се разберем до кога ще я караме така (по-точно как ще я караме всъщност от тук натам).

Първо лично се убедих, че всички звена и системи на съзнанието работят и няма изгоряли лампички след бурята. Явно всичко беше наред, защото го чух как веднага започна да обяснява на подсъзнанието кой стои на върха на пирамидата и т.н. – не ми се слушаше и не исках да знам. Хвърлих и един поглед към подсъзнанието, само за да се убедя, че то все още продължава да гледа с лека насмешка. Попитах ги дали ще искат да се прегърнат, да си простят различията и да заработят заедно, използвайки взаимно предимствата и неутрализирайки недостатъците си. Сещате се, че отговора беше не. Тогава без никакъв страх и дори с удоволствие вдигнах очи нагоре (само за секунда за да стане ясно какво искам да направя) и помолих „силата” да ми помогне да реша какво да ги правя тези двете, защото ... ако зависи от мен .

И реших: Направих едно копие на Иван, с което щях да upgrade-на съзнанието (то дори нямаше и да разбере, че това е копие, защото при тези препирни нямаше кой да му каже). После намигнах на подсъзнанието да си мълчи. То като разбра плановете ми за момент изпита лека тъга, защото както вече съм казвала, харесваше Иван, но пък бързо си спомни разбиранията му за пирамидата и се отказа да се бори за него (все пак и това беше само едно копие). Тогава направих инсталацията. Съзнанието млъкна самодоволно. Подсъзнанието го погледна заинтригувано. Използвах момента да попитам отново ще стане ли сливането. Явно вече нямаше никакъв проблем – подсъзнанието, осъзнало, че то е което завинаги ще остане в сърцето ми, направи първата крачка за да ми достави удоволствие, после беше лесно.

Къде избрах да остана аз се сещат доста хора, но защо, разбира само daromi, защото само тя чувства, колко тъпо и скучно е за хора като нас да плуват на плиткото, както и колко опасно е на дълбокото. Тогава приех живота на границата като най-прекрасното решение от всички прекрасни решения, които имах възможност да взема тук с помощта ви (понякога и въпреки нея ). Баланса и хармонията се върнаха обратно в мен, защото каква по-добра възможност от това когато пожелаеш да можеш да експлоатираш (в добрия смисъл на думата, защото аз ги приемам и обичам) едновременно и съзнанието, и подсъзнанието и да пооставаш на гости на подсъзнанието когато ти се поиска?!

А пък един ден, ако и когато му дойде времето Иване, когато и ако загубя стремежа си към приключения (за сега го обожавам), може и да ми се поиска да отида на плиткото, само че за сега ... нали занеш, че не се е родил този, който знае дали и кога .

For all those times you stood by me
For all the truth that you made me see
For all the joy you brought to my life
For all the wrong that you made right
For every dream you made come true
For all the love I found in you
I'll be forever thankful
You're the one who held me up
Never let me fall
You're the one who saw me through through it all

You were my strength when I was weak
You were my voice when I couldn't speak
You were my eyes when I couldn't see
You saw the best there was in me
Lifted me up when I couldn't reach
You gave me faith 'coz you believed
I'm everything I am
Because you loved me

You gave me wings and made me fly
You touched my hand I could touch the sky
I lost my faith, you gave it back to me
You said no star was out of reach
You stood by me and I stood tall
I had your love I had it all
I'm grateful for each day you gave me
Maybe I don't know that much
But I know this much is true
I was blessed because I was loved by you

You were my strength when I was weak
You were my voice when I couldn't speak
You were my eyes when I couldn't see
You saw the best there was in me
Lifted me up when I couldn't reach
You gave me faith 'coz you believed
I'm everything I am
Because you loved me

You were always there for me
The tender wind that carried me
A light in the dark shining your love into my life
You've been my inspiration
Through the lies you were the truth
My world is a better place because of you

You were my strength when I was weak
You were my voice when I couldn't speak
You were my eyes when I couldn't see
You saw the best there was in me
Lifted me up when I couldn't reach
You gave me faith 'coz you believed
I'm everything I am
Because you loved me

Здравейте,

Да кажа накратко (дали мога накратко ...?) какво се случи през последните дни.

Не ми беше никак лесно няколко дни. Каквото и да захванех да правя можех да остана концентрирана в него само няколко секунди, след което започвах да усещам стягането в горната част на главата и лекото замайване и мисъта ми отлиташе някъде, а това което правех отиваше по дяволите. Когато пък най-сетне се откажех да правя каквото и да е и се предадех на „силата” (странно как неусетно от „магия” започнах да я наричам „сила”), тогава след няколко минутки (по моя преценка) с ужас установявах, че 1 час е отлетял някъде. Това, върху което обикновено разсъждавах по време на тези безкрайни и неконтролируеми престои в алфа нямаше нищо общо с миналото, настоящето или бъдещето ми – бяха закономерности, връзки, природата, алтернативната философия ... Не че разбирам нещо от тези неща, защото в тази сфера никога нищо не съм чела системно, но и сякаш точно заради това сега всичко, до което някога по някакъв начин се бях докоснала (най-вече тук), но не бях осъзнала, сега ставаше ясно и се „връзваше” с останалото, което знам. Спомена ми за тези последни дни преди да спра да пиша тук е ... нещо като сън в комбинация с невероятно изтощение и постоянно бързане. Защо бързах – защото всичко в материалния свят, което беше мое задължение стоеше и ме чакаше и ставаше все повече и повече.

Тъй като нямаше вариант да се съглася с тази кражба на времето ми, която не успявах да овладея, се наложи да взема крайни мерки.

1. ТЕС
2. Спиране на писането тук (усилваше ефекта на отлитане от действителността)
3. Забраних си да прекарвам време сама
4. Забраних си съзнателно влизане в алфа (което и без това отдавна вече не правех)

За 3-4 дни нещата се регулираха. За връщането ми в реалността помогнаха и изпитите на големия ми син, които започнаха. Много внимавах с тесането – както вече казах, аз приемам „живота на границата” и нямаше да допусна да загубя „магията”, исках само да стане ясно там „на границата”, че аз комадвам. Когато почувствах, че това вече е така, сама отидох в алфа и си поговорих с подсъзнанието за това. В началото то се притесни, че искам да го изоставя и се опита да ми напомни как се чувствах преди то да вземе нещата в свои ръце. Каза ми „Ти винаги си знаела, че живота ти е прекрасен, но каква полза от това, като не го чувстваше, не изпитваше удоволствие и радост от този факт? Ако желаеш върни се пак там и си го знай.” Обясних му, че не планирам никакво връщане, а просто мярка в нещата. Мисля, че се разбрахме .

След това посетих Бодимед – за да не си помисли съзнанието, което подслушваше разговора, че можем да се справяме без помощта на подсъзнанието. Ето изследванита ми, които за мен не са изненада:

TSH = 2,3 (с Еутирокс 25 – на половина от предписаната ми доза)
ТАТ = 262 (на половина в сравнение с изследване от преди 2 месеца)
МАТ= 172 (сега без промяна в сравнение с изследването от преди 2 месеца, но пък тогава беше паднал наполовина)

Не съм изследвала възела. Той беше 8-9 мм при диагнозтизирането и 6-7 мм преди 2 месеца). През декември, когато е контролния ми преглед ще изследвам всичко отново. До тогава ще изследвам само TSH за да мога да махна лекарството навреме (смятам да го направя когато TSH падне под 1,5).

Работила съм пряко по жлязата само 1 месец, и то в перод, когато не приемах себе си, камо ли пък жлезата – за мен тя беше орган, който причинява само главоболия. Дано историята ми помогне на хората, които четат тук, така както на мен ми помогнаха прочетените истории.

А аз продължавам, Иване – по моя начин, по твоя начин, по всички начини, защото си заслужава и нито за миг не съм смятала обратното. Защо ти е толкова трудно да ни разбереш нас с daromi, не знам ..., или пък ни разбираш прекалено добре, повече отколкото ние разбираме себе си ... Това всъщност няма кой знае какво значение ... Така или иначе ще се справим, нали daromi?

Определено кратичко ти се е получило
Чудесно е, че имаш положителни резултати! Поздравления!

А това, което пишеш със сигурност е полезно и за други!

Няма как да се засегна, особено след като си написала толкова много снощи, daromi , ама наистина много .

По-скоро ми е мъчно (винаги е било така), че тук пишат твърде малко хора, които са като нас – „твърдоглави” както ги наричат някои, при които винаги съществува риска да направят „грешка” (в кавички защото точно тези „грешки” движат нещата). Ако не са те всичко би започнало да изглежда твърде обикновено и неинтересно, не би било предизвикателство и .... аз вероятно бих се отегчила. Иначе правия път е ясен, той става ясен рано или късно, а това, което ми помага да остана на него са грешките (мои, твои, на другите ...) и емоциите + уроците, свързани с тях.

Преди не умеех да си признавам „грешки” - признавах ги, но само пред себе си и след това се измъчвах за тях, а иначе аз бях доста самокритична и затова това с измъчването го владеех добре. Ти щеше да разказваш как, ако някой иска, може да си причини това, което ние си имаме, но после реши да го запазиш в тайна. Съжалявам, че без да искам издадох един от начините.

Чела ли си Илюзии от Ричард Бах?

Както можеш да преположиш в какафонията през последния месец не ми остана време за Бах, макар че и Иван ми я препоръча. Не че не съм разсъждавала по това, че не я прочетох, особено през дните, когато не успявах да изляза от алфа – това ми беше наказанието задето не чета. Установих и от кога не чета – преди четях страшно много (хората, които се чувстват неразбрани от околните по принцип го правят много), после сина ми се разболя и се почувствах страшно виновна, че отделях толкова време на себе си и спрях, ама спрях наистина, почти напълно. Това сега е изчистено и нямам никакви угризения да използвам време за себе си колкото сметна за необходимо, но все пак не стигнах до Бах. Знам че ще го направя един ден, защото щом Иван казва (а пък сега и ти), значи си заслужава, но за сега повече ми се иска да прекарвам всяка свободна минута със семейството си – това чувствам и това правя, всичко друго е насилие.

Та по повод грешките в кавички и признаването:
Опитвам се да осъзная до къде съм аз в това. За мен няма съмнение, че това признаване е по-ефективно от ТЕС (по-лесно става приемането). Въпроса е в това кои и колко грешки сме успяли да осъзнаем, че да си ги признаем.

Ще ти дам пример:
След последните ми постове Иван би могъл да ме „съсече на дребни парченца”, нали?
Да.
Само че той е доста напред, повече отколкото можем да осъзнаем ние сега. Затова чака сама да осъзная тези си „грешки”, както и да направя нови, защото разбира, че смисъла е в осъзнаването и признаването, а не в посочването от негова страна.
Иван знае, че ако и когато аз осъзная къде греша (за сега смятам, че съм права и няма да предприема нищо, защото това ще бъде насилие, а и защото дори и да не съм права със сигурност имам нужда да мина през този етап преди да продължа натам) ще се извиня и тогава той отново ще има два варианта: да ме „съсече” или да ми каже „Извинена си, макар че не знам защо ми се извиняваш”. Тогава за пореден път ще направи второто и ще изчака да сгреша още, защото както казах той е доста напред, вече е видял продължението на историята, както и отдавна е осъзнал ползата от осъзнаването и признаването.
Аз пък, както вече съм казвала, смятам, че най-голямото нещо, което ми дава форума е възможността да греша тук.

Защо пак ти написах толкова много? Защото смятам, че вече се познаваме достатъчно за да мога да ти кажа и следващото без да те засегна. А то е: Помисли над това, то представлява практическата част на нещата, а това в книгите са просто знания, чието значение не отричам, но след знанието идва осъзнаването, а то е трудно и бавно когато е базирано само на теория. Помисли колко от тези неща ти прилагаш за да скъсиш пътя, защото можеш да го скъсиш. Знам, че за сега признаване на неща от миналото за теб ще бъде прекалено болезнено = насилие, но опитай с грешки от настоящето или в прилагането на ТЕС и т.н. Не искам да се бориш излишно дълго, макар че ... кой е този, който би могъл да каже кое е излишно и кое не е ...? Не знам ... просто размисли. Прави каквото чувстваш daromi – всичко друго е насилие.

Предлагам да не говорим за Иван. Той най-добре си знае защо прави или не прави нещо. Ние само предполагаме (дори когато сме прави).

Когато посоката е вярна, пътищата и скоростта нямат значение. Най-големият учител наистина е Животът. Щом сме живи, учим се от него - по един или друг начин!

Илюзии:
мой набор - 83 листа (разбирай страници)
шрифт - Ариел (буквите са по-едри)
размер шрифт - 14 (при стандарт 12)

Как да ти откажа като си толкова мила , макар че аз все още препрочитам и разучавам Силва, и то на пресекулки, защото този етап от живота ми някакси съвсем естествено и независимо от мен се посвети изцяло на удоволствието и близките ми хора – колкото израстнала духовно, толкова, за сега.
Толкова съм се оставила на течението, че чак не напрягам и мускулче и ми е толкова ...

Ако те интересува искреното ми мнение за книга, за която имам впечатление само от публикуваните откъси във форума – мисля, че ще я разбера доста по-добре ако я прочета след като поприключа още малко със себе си (тогава ще разбера по-добре и Иван). Иначе аз книгата я имам, но ще ми е много по-приятно да чета от подарена .

Няма, няма да говоря за Иван, макар че се опитваш да „пиеш от кръвта ми” и то в моята тема, но какво да те правя, все пак аз имам избор да продължа да си говоря с него и сама.

Daromi, всичките тези усмивки са за теб, имам и още ако е необходимо.
Понякога съм прекалено директна, хората около мен го наричат „до болка”, макар че аз не го усещам така и затова го правя, а се замислям чак след като нараня. Преди си мислех, че съм такава, защото живота никога не е бил достатъчно суров с мен, винаги нещо ме е пазило (може би късмет) и затова си го позволявам. Сега смятам, че това ме е съхранило, имайки предвид същността ни.

А за да се почувстваш по-добре и аз ще „попия от кръвта ти”:
Хайде да се разберем така – когато се почувстваш засегната от нещо, което съм казала, ти да бъдеш директна, а не да се затваряш.

Аз ти го казах вече, но ти го подмина с усмивка, затова ще ти го кажа пак:
ЗА МЕН ВАЖНАТА СИ ТИ.
Книгите са си книги, нищо против тях, но не са живи.

И още нещо, за да проверя дали приемаш уговорката:
ТОЗИ ФОРУМ НЕ Е МЯСТО, КОЕТО ПРЕДПОЛАГА ДА ЗНАЕМ ВСИЧКО.

ТОЗИ ФОРУМ Е МЯСТО ДА ГРЕШИМ, НО НЕ Е СЪЗДАДЕН ЗА ДА ПРИЧИНЯВА СТРАДАНИЕ.
Тук обаче ще ме разбереш, когато приемеш грешащата daromi, която аз лично харесвам повече от оригиналната.

А сега опитай да бъдеш директна заради себе си, не заради мен.
Ако пък сега все още не ме рабираш, ще чакам да ме разбереш и да се върнеш (с усмивка).

Опитвайки се да разбера какво се е въртяло в главата ти докато си трила с такъв замах, се зачетох и в това, което аз съм писала. Това ми помогна да осъзная, че съм вървяла напред. Най-искрено се надявам, че и ти си осъзнала същото за себе си, ако не си ... жалко за осакатената ми тема, така изглежда сякаш съм си говорила сама и сега вече със сигурност ще ме приберат в някоя лудница.

Daromi,

След поредната безсънна нощ, прекарана в опит да избегна регреса (или пък в опит да се върна точно там...), ще ти напиша нещо за последно, макар че вероятно вече е късно или пък никога не му е било времето, не знам ...

След като дълго търсих отговора, но разбрах, че все още не съм достатъчно силна за да мога да си отговоря сама какво всъщност се случи (поне все още нямам формирани убеждения за да мога да си намеря оправдание за това, че нямам вина за това което се случи), най-накрая станах и потърсих утеха в ТЕС. Дълго минавах по точките просто с името ти (което дори не знам). За съжаление обаче все стигах до едно и също, този текст, който така се е запечатал в главата ми

Ние всички имаме общи проблеми и преминаваме през горе-долу същите терзания, спънки и грешки преди да достигнем до собствената си истина. .... Всички сме свързани и всички сме ЕДНО. Далеч съм от мисълта да помогна на всички. И да искам не мога, а и отдавна спрях да искам. Който понася моя стил ще остане, другите ще си тръгнат. Моя стил е това което ме прави уникален. Иначе пътища много и всички водят към "Рим". Всеки, ако търси достатъчно упорито, ще си намери своя път.

... и нито крачка по-натам.

Тогава се наложи да попитам и подсъзнанието как я докарахме до там, че и то започна да декламира фрази на Иван. То (малкото дете), също беше тъжно, дойде и ме прегърна и каза „Тя знае колко много държиш на нея, ако пък не го знае никога няма да го разбере. Само че едно е факт – всичко опира до „какавидата”. Не можеш да скъсиш нечии път, ако той самият не го иска. Не се наказвай за това.”

Поплакахме си заедно и заспахме, съжалявам daromi, наистина съжамявам!

Нямаш вина за това, което се случи.
Не се наказвай за това.
Грешката е моя.