TEC

М-дааа, това което се представя за Хоопонопоно в тази тема в Бг-мама, т.е. повтарянето само на тези фрази е твърде опростена версия на истинското хавайско шаманско учение. Т.е. част от цялото.

Фам, изтесай яростта и агресията и тогава прави Хоопонопоно.

mayadob написа:Фам, изтесай яростта и агресията и тогава прави Хоопонопоно.

Да, започнах и ТЕСа.

Момичета, искам да ви попитам вие като се тесате чувствате ли някакво наместване в главата. Аз лично да. Някакво раздвиждване на енергии или бръмбъри, не знам точно:). И дали това значи, че керемидките се подреждат. И друго, ако се ТЕС-ам с чувство това по-добре ли е за процеса на излекуване или мога спокойно да си го правя механично без мислене. Ще ми е интересно и мнението на Иван. Благодаря!

Тесането с чувство е по-ефективно. Само механично даже понякога не дава желан резултат.
Не зная какво усещаш в главата, но си давай сметка за него, когато го усетиш.

С чувство е по-добре, ТЕС=Техника за емоционална свобода.

Овъртяла съм се в емоции напоследък. Лоши при това. Но пък имах много интересни тесания.

Не помня какво съм описвала преди, може нещо да повторя.
Преди имах един период, в който се сърдех на мъжа ми. Сърденето ми беше нещо, от което се чувствах напушена, ядосана, сърдита. Не можех да си намеря място от бяс или не зная как да го опиша. В един период спрях да му говоря много-много, защото не можех. Последва обилно тесане. Мина ми. За известно време си пооправихме отношнията. Обаче дойде период, в който той постоянно беше недоволен, мрънкащ, обвиняващ. И то само вкъщи. Навън с другите хора беше нормален. Не можах да го понеса и последва нов залп на неприятни усещания. Този път бях тъга и подобни, но не точно определени - обобщавах ги под "страдам". Отново започна период, в който не разговаряме на общи теми, защото не зная вече как да реагирам и какво да казвам. Сега не се усещам сърдита или бясна, отвътре не ме яде, както преди. Обаче пак се наричам сърдита - например казах на една позната "Не говоря с мъжа ми, защото съм сърдита". Названието е същото, но усещанията нямат нищо общо. Нямам как иначе да го нарека това, че не разговаряме.

И така един ден много си страдах и тесах. Изобщо не успявах да намаля интензитета. От къде ли не подхващах усещанията, тесах ПО и какво ли не. В един момент си представих как би се развила ситуацията този ден и в представата ми една позната, която има поглед върху ситуацията, ми се обажда загрижено да ме пита как съм. Избухнах в рев и точно тогава го хванах за врата - беше самосъжаление. Спрях, за да направя една декларация с "Въпреки, че..." и тесах с "Освобождавам се от самосъжалението във всяко едно отношение". Но това не ме "хвана" и минах на "Изхвърлям самосъжалението от себе си". Малко след това вече се успокоих. През цялото време до този момент имах усещане за тежест в ръцете и по-малко в караката. Имах и разни стягания тук-там по стомах и гърло, но те изчезнаха с изхвърлянето на самосъжалението.
Накрая имах само изключително силно усещане за тежест в ръцете и по-малко в краката. Интересно ми беше да наблюдавам как съм в едно общо неадекватно състояние, но все пак с бистър ум и много чисто и леко усещане по тялото. Само ръцете и краката ме повличаха надолу. Легнах безпомощно и слава богу Яна се съгласи да спи. След като се наспах, бях свежа като репичка.
Опитвах се да провокирам самосъжаление, но не се получаваше по никакъв начин. Знам, че не е приключило, защото сега, два дена по-късно се появява от време на време, но по-слабо.

Следващият ден пак изпаднах в страдане. Този път усещах една неопределена тъга. Беше в комбинация с болки в белия дроб и трудно поемане на въздух. Свързах ги и реших, че са едно и също, защото тъгата е емоцията на белия дроб, според китайците. Тесах ли тесах, но нищо. Сега пък се изумявах как посредата на тялото ми е много тежко, а ръцете и краката са ми леки. С какво ли не я морих тази тъга - тесах, после ЕТ, после ТАТ и накрая медитация. Не можех да правя ЕТ права и трябваше да легна от тежест. По време на ТАТ направих асоциацията, че тежестта в гърдите е като запек - не мога да я изхвърля. Май преминах на ТЕС за това усещане за запек. После усетих силни болки в корема, които излезнаха като газове. Тук пък ми светна една лампичка, че дебелото черво е във връзка с белия дроб. Така или иначе болката в гърдите премина. Пак остана една обща умора и тук усетих нужда да седна в медитация.
Всичко, описано за тъгата, се разви в един цял ден. Между нещата, което имах да правя, все намирах момент да се потупам. Кулминацията беше късно вечерта, когато Яна си играеше с баща си. Накрая не усещах болка в гърдите, но все още имах тежки въздишки със задушаващо чувство.

Следващият ден е днес. Днес усещам, че има още и от самосъжалението, и от тъгата, но си дадох почивка. Изключително изтощителни ми бяха предните два дена. Не зная кога и как ще продължа, но знам, че направих голяма стъпка. Доволна съм, че разграничих двете усещания.
Всъщност днес не съм тесала, но доста се наблюдавах. Вече добре разграничавам кога какво се проявява.

Интересно на двете кризи беше, че можех да ги прекъсна във всеки един момент. Както изпитвах например непреодолима тъга и тежест в гърдите, така можех да спра, за да свърша нещо неотложно - например да сменя гащите на Яна - и после пак да пусна усещанията, които тесам. По време на прекъсването прекъсваха и усещанията за тежест и тъга. Както и днес цял ден не пускам самосъжалението и тъгата да ме връхлитат. Само се появяват от време на време, регистрирам ги, даже малко може да потупам, но до там, без да задълбавам.

А прави ли ТЕС за тежестта?
А за неъвможността да си поемеш въздух?
А за болките в белия дроб?
Или за невъзможноста да се освободиш от тежестта
или за нежеланието да се освободиш от тежестта/тъгата?
Или за желанието.извинението да си полежиш и поспиш?

Всъщност не успях да прочета какво съм написала и да го довърша. Да, тесала съм през цялото време.
Сега се връщам да го довърша и редактирам.

Довърших по-предния пост и сега гледам какво ме питаш, за да отговоря.
За всичко това правих ТЕС. Къде с, къде без декларации. Правих и още неописани тесове. Например тесах с "Въпреки, че съм свикнала с тъгата...", "Въпреки, че цял живот съм с нея..."
Всяко нещо, което не се поддаваше на ТЕС, го разглеждах от различни страни, за да го тесна. Преломният момент на самосъжалението беше това изобщо да го определя като такова. А на тъгата беше усещането, че прилича на запек и че нещо ми пречи да го изхвърля.

А трудното поемане на въздух е стара тема. Имах го преди доста години в края гимназията или началото на следването. После е отшумяло без да забележа. Повяи се миналата година, след като правих интензивно дишане. От тогава чат-пат го тесам, но вяло. Повече го наблюдавам и сега по-сериозно му обръщам внимание. След като вчера му лепнах етикета "тъга", го разбирам по-добре.

Онези два дена, в които описах, че тесах самосъжаление и тъга, се оказаха преломни за мен. Следващите дни бягах от ТЕС като дявол от тамян. По-точно бягах от задълбаване в дълги сеанси. Имах крещяща нужда да почина от тях. Иначе леко се потупвах при някои малки прояви на самосъжаление и тъга.
От тогава самосъжалението се проявява все по-слабо, а от няколко дена никак го няма. Опитвам се да го предизвикам и чакам удобни моменти.
Тъгата не я усещам. Предполагам, че я има, защото въздишките с трудно поемане на въздух продължават. Разредили са се и са по-плитки.

Имах още два пика. Но бързо ги изтупах. Може би, защото доста пъти съм ги тесала.
Едната ситуация е следната. Когато мъжът ми излиза или заминава, аз изпитвам страшен тормоз. Отдавна се опитвам да го анализирам. Давам си сметка, че няма от какво да се тормозя, но то не пита. Отвратително е. Докато не се усетих, че реакцията ми поразително прилича на тази на мои роднини. Тесах в тази насока - че съм наследила реакцията, не е моя, не я усещам като моя и не я искам. За сега съм обявила този тормоз за изтесан, но все още е в тестов период. Така или иначе, ако нещо е останало, интензитетът много ще е намалял и бързо ще му отсека главата.
Гневът, например, също го виждам у мои роднини, но си го имах за мой. Проявявала съм го като малка и съм свикнала с него в живота си. Но този тормоз ми дойде като гръм от ясно небе. Не го бях изпитвала преди и може би затова го усещах като чужд.

Другият пик беше интересен за мен. Породи се от следната ситуация. След като вече не се ядосвам, не се дразня и не страдам, изпаднах в едно глухо състояние в отношенията с мъжа ми. Исках да направим крачка един към друг, но нещо вътре ме спира аз да започна - подозирам, че има още от нещата, които смятам за изчистени, но не мога да ги хвана. Съответно започнах да се дразня, че той не прави крачка. Направо започнах да се тормозя от това. Мина ми през акъла да тесна този тормоз, но едва ли не си мислех, че аз съм в правото си и няма какво да тесам (позицията на мъжа ми ). Бях като между чука и наковалнята - искам да се сближим, но не се отварям. Накрая бях принудена да тесам. Да, обаче ударих на камък. Не успявах да го изтесам. Един ден обърнах повече внимание и направих по-сериозен анализ (тесайки). Стигнах до разклонение - открих две евентуални причини. Едната - че се тормозя от неизвестното - мислех, че ако знаех, че скоро ще има добра развръзка, бих била спокойна. Другата причина - силно его, което казва "За какъв се мисли тоя, че да не направи крачка към мен - онеправданата и горката." По-възможна ми се струваше първата причина, но по съвет на махалото тесах само втората, въпреки че ми звучеше изсмукана от пръстите. Оказа се, че махалото беше право - съвсем скоро тормозът ми изчезна. Нямах вече и усещане за тормоз от неизвестното.

И така, ситуацията сега е съвсем тъпа. Не се дразня, не се ядосвам, не страдам, не се тормозя, но и не се сближаваме, което не ми пречи много. Малко ми е криво, но търпеливо и спокойно очаквам развръзка.
Даже последните няколко дена са ми несвойствено спокойни от липса на негативни емоции вкъщи. Постоянно съм нащрек дали някоя изтесана емоция няма да "даде дефект", за да я довърша. Имам усещането, че нещата още не са приключили. Времето ще покаже.

И в това спокойствие веднага се появи нов кандидат за тесане. Вчера не успяхме да се наприказваме с една приятелка, днес не успяхме да се видим добре с майка ми - все около нас се мотаят деца или мъже. Даже днес потесах леко, че не успяхме да говорим с майка.
Капакът беше сега, преди малко. Както си пишех този дълъг пост, Яна се събуди, дори не се беше напикала. Направо се разревах, докато я успокоявах. Разревах се, че не мога и със себе си да се видя - писането тук ми е като среща с мен. Успокоих я, но аз не можех да се успокоя. Седнах да тесам. Стигнах до "Въпреки, че имам необходимост от споделяне, която не мога да задоволя и от което ми е адски гадно, аз дъра-бъра и избирам да стане каквото и да е, дори ако трябва да затрия тази необходимост от споделяне, само и само да се чувствам добре." Поразмина ми се, но мисля, че това е само началото по тази тема. Е, поне сега си задоволих някак нуждата от споделяне. С извинение за сравнението, но да споделяш с човек или да споделяш с форум е като да правиш секс или да се самозадоволяваш.

Или да ближеш мед през стъкло.

Ама стъклото да е окапано с мед там, където ближеш

Аз продължавам напред. Въпреки, че сега съм в почивка от ТЕС. Ще обясня и защо
Стана така, че не знаех вече какво да тесам в настоящето. Усещах едно общо неудовлетворение, което не можех да назова. Разтесах се върху него и така започнах да ровя в миналото. Успях да определя общото неудовлетворение като тъга. Повтарях си (тесайки) няколко проблема, докато един ми се наби най-много на очи - училището. Започнах да мисля (тесайки) какво толкова не ми е харесвло в училище. Стигнах до 7. клас. Установих, че най-щастлива съм била, когато съм имала близък приятел до себе си. Това е в най-общи линии, подробностите са ми доста размазани.
След това тесане изпаднах в дълбока тъга с идеята да продължа да я тесам. Така се смазвах от тъга, че всичко ми беше трудно. Но покрай разни задължения вчера ми се наложи да прекъсна. В следващите десетина дена няма да мога да продължа. Сега, като съм прекъснала, няма и следа от тъгата. Чувствам се весела и силна. По време на тъгата се ужасявах от мисълта Яна да заспи навън и да я нося спяща. Днес тя заспа в автобуса и без никакво физическо или психическо усилие я донесох до леглото.
Планирам да се наслаждавам на силата си една-две седмици и после пак да намеря време да се смазвам. За да го изчистя завинаги, разбира се, не от мазохизъм

Това, което най-много ми харесва е, че мога да прекъсвам и да управлявам процеса, според другите ми ангажименти.

mayadob написа:Това, което най-много ми харесва е, че мога да прекъсвам и да управлявам процеса, според другите ми ангажименти.

Направо ми идва да си разбия някъде главата от изумление, че съм си помислила това нещо

Наистина успях да прекъсна и да управлявам процеса, доколкото работех с добре изтупани проблеми. Днес като ураган ме посече чисто нова и неочаквана моя реакция. И настана едно борене - нямам време сега да тесам, искам да го изтесам това, имам си други ангажименти, добре де няма да го тесам, но не мога и да го потисна и т.н. Дори не започнах да го анализирам. Не знаех какво точно е и накрая започнах да се потупвам и да говоря на усещането "Виж сега, разбирам, че си там и уважавам правото ти да съществувваш, но точно сега не мога да ти обърна внимание. Хайде спри и обещавам, че ще поработя с теб на спокойствие при първа възможност." И усещането наистина спря. Но аз не си спазих уговорката - мислите ми все натам ме дърпат и онова усещане като изпод похлупак все се подаваше. Излезнахме на разходка с Яна и след това аз седнах да си върша работата. И усетих, че съм напълно неспособна. Зарязах всичко и заредих ред сълзи, ред сополи, ред ТЕС. Яна игра с баща си. Накрая капнах от умора и легнах. Мисля, че се поизчисти. Сега не ми се разказва какво ме изяде така. Ако съм в настроение тия дни може да опиша подробностите.
Описанието е адски съкратено в сравнение с това, което мина през мен. Може би защото беше много неочаквано, затова ми се стори огромно изживяване.