TEC

При следващия тес разбрах каква е връзката между вината и тази визуализация. Припомних си продължението на историята. С времето, особено с тръгването на училище, започнах да осъзнавам, че аз съм различна от тези деца, които не умееха да четат и пишат и рисуваха пушека на къщите хоризонтален, но пък умееха да се забавляват и се чувстваха добре. Трябваше да започна да ги харесвам, защото така бях обещала. Те бяха нормалните, а аз трябваше да стана като тях. Тъй като това беше трудно, започнах да се чувствам виновна, че не успявам ... а бях обещала ...

Много добре би било да направиш ТКФ за случката която описваш в предпоследния си пост и всички други подобни случки от този период за които се сетиш.

Още не съм направила ТКФ - ако се наложи, че направя. Вчера докато минавах по точките с вината мислех само за този мотив, усещането, че съм различна, вървял през целия ми живот и карал ме да се чувствам виновна за това, та дори и сега. После имах възможност докато пътувахме около час в колата да се отпусна в алфа и да помисля какво искам да направя с това, гледайки го от настоящото си ниво на осъзнаване. Мина ми мисълта, че мога да се променя и приобщя и премина така през всички тези моменти, но същевременно и това, че не искам да го правя, защото за мен това не е промяна, а адаптация към нещо, което не харесвам, която е щяла да ми помогне да живея по-леко, но е щяла да изтрие уникалността ми, на която се възхищавам сега.

Тогава разбрах какво искам да направя. Вдигнах глава и преминах през тази площадка, след това през двора на училището, без да искам насъпих чантата от педучилищната, чийто детайли винаги са били пред очите ли кристално ясни, после през самото училище, гимназията, университета .... Това, което се случваше беше, че с всяка стъпка все повече хора започваха да ме гледат с интерес, а после и с възхищение, и после тръгваха след мен. В началото бяха предимно възрастни (учители, ...), но след това възрастните намаляваха, а връстниците ми се увеличаваха. Хора, за които никога не съм допускала, че ме харесват тръгваха след мен. Не целях това (аз просто се наслаждавах на уникалността си), но без да искам стъпках много неща по пътя си, като оценките от ежедневните диктовки на скорост в английската, цигарите (великото средство за приобщаване), .... Учителката ми по литерарура в гимназията (която дълбоко вярваше, че хората, които изглеждат добре не могат да разбират от литература) така се завъртя от вихрушката, която се създаде, че отлетя някъде. Очилата на няколко преподаватели в университета паднаха и се счупиха докато минавахме покрай тях, но повечето тръгнаха след мен. Дори професора, който лекуваше детето ми години наред (този супер сериозен човек, който никога не проявяваше лично отношение към никого и никога не показваше одобрение) тръгна след мен.

Тук обаче изведнъж се замислих за очите си, който вече бяха толкова спокойни, че не бях сигурна дали ще успея да ги върна в нормално положение (никога не бях стояла в алфа толкова дълго и никога не бях стигала до там да спра да усещам напрежението в очите). Уплаших се и излязох.

Цяла вечер усещах очите си странно, дори не посмях да тесам в алфа. Ще направя тази визуализация отначало, когато се почувствам по-спокойна, и този път искам да хвана за ръка daromi, която отново притихна, и да го направя заедно с нея. Знам, че не знам историята и, и че никой не я знае, но и знам, че по този начин няма да и навредя.

Започнах да тесам. Все още ме беше страх в алфа, но това е неизбежно – визам там автоматично.

Формулировката за съвършенството ме дразни, мисля, че нещо трябва да направя с нея, но продължавам да си я повтарям .... иска ми се да я махна, но продължавам .... не знам. При формулировката за вината беше много по-ясно. Явно проблема е в думата „съвършена”. Мислейки си за моментите, когато съм изпитвала вина осъзнах (категорично), че тук не става въпрос за моето съвършенство или несъвършенство, а за моменти, в които съвършено решение не е било възможно. Осъзнах, че аз съм се чувствала виновна, за решения, които практически не може да бъдат решени по съвършен начин.

До сега стигах до там, че никой не е съвършен, че това е абсурдно очакване към човешко същество, камо ли пък да се чувствам виновна за това, но оставаше въпроса за степените – дали не бих могла да постъпя малко по-добре, докато сега ми става все по-ясно, че тези ситуации нямат шанс за по-добро решение, не и от мен, дори ако трябваше да подходя към тях сега, така че за каква вина говорим? ..... сложно е Иване, нямам идея къде трябва да финиширам. Ако ще трябва да преценя финала само по това доколко се чувствам по-добре, това ще бъде илюзия, защото чувството се изменя ден след ден, постепенно, и аз свиквам с него, приемам го за даденост. Тогава къде е края (на това предизвикателство имам предвид)? Не ми е необходим защото бързам да свърша, а защото искам да усещам и знам, че постигам напредък. Разбираш ли?

Няма напредък и упадък. Има развитие (от развивам, а не от повишавам, подобрявам и т.н.), т.е. промяна.
Ти разбираш ли го това?
Ти си различна от всеки друг, всеки е различен от всеки друг. Сегашният момент е различен от всеки друг, не по-добър, не по-лош, не по-висш, не по-нисш - просто различен.
Ти пак искаш да напредваш, т.е. да се доближаваш до някаква цел. Каква? Ако има край то краят ще е съвършенството, което е недостижимо така или иначе.
Сама продължаваш да се хващаш в собствения си капан.

Ето защо трябваше да продължа да лекувам жлезата си - щях да си меря антителата и постоянно да регистрирам и да се радвам на напредъка .

Никой друг освен самата ти не ти пречи да се радваш на развитието си (след като осъзнаеш несъдържателността на идеята за напредъка).

Днес сутринта не споделих нещо, което осъзнах, защото си го представих просто така, разсъждавайки си докато почиствах, не мислех, че идва от алфа, а аз на такива неща гледам да не обръщам внимание.

Първо си помислих, че формулировките ми са сита, които все повече и повече отсяват моментите, към които се отнасят, т.е. моментите, които ми остава да тесам неусетно стават все по-малко и все по-малко в сравнение с началото. Сега точките ми стигат и дори са ми вповече и мога да отделям на един момент по повече от 1-2 точки, а с формулировката за съвършенството тесам вече едно единствено нещо – стремемежа ми да бъда съвършена в ТЕС, всичко останало се изпари, макар че може и да помисля и за други, но докато тесам се появява само това.

Та продължих да си разсъждавам по отношение на формулировката за вината. Там, както вече казах, става въпрос само и изцяло за вина за „неправилно” взети решения (в кавички е, и така че бъде, защото ако може някой да дойде и да ги вземе по-правилно, нека заповяда). Та големия въпрос, над който разсъждавах беше каква е разликата между проблемите, които се пресяха и тези, които останаха в ситото. Опитах се да си спомня тези, които се пресяха, но някакси не успях веднага и затова се върнах на тези, които останаха. Представям си ги като паяци с определен брой крака (това вече е от алфа, така ми идва като тесам). Броя на краката зависи от броя на хората, които взетото от мен решение е наранило. Имам си един голям паяк с доста крака от времето преди около 10 години и няколко по-малки – разбрах, че в ситото остават паяците с повече крака.

После написах на Иван това за жлезата, което ме накара да си задам въпроса дали и горката тя не е жертва на големия паяк. Което доведе до моменталното решение да си легна и попитам (изоставих чистенето – нали вече не съм максималист). Първо се опитах да формулирам за себеси ясен и точен въпрос, след това щях да вляза в алфа, да попитам, да заспя и да разбера на събуждане (всеки път се моля да спя бързо, защото имам работа). И тъкмо се бях разсеяла с тази мисъл за малко и пред очите ми изскочи семпла картинка с отговора, почти нямаше да я забележа, защото не я очаквах, а и тъкмо се приготвях да си я поискам. Беше кратка, директна, без нужда от особено тълкувание. Да, засягаше един от краката на големия паяк, крака водещ към най-скъпия за мен засегнат човек. Надигнах се (явно и от афа не бяха съгласни къщата да продължи да стои неизчистена и правеха каквото могат за да ми спестят време). Първото, което си спомних беше съня по време на първото предизвикателство, който сочеше същото нещо, само че по толкова многозначителен и сложен начин, че беше влязъл в архивите ми неразтълкуван.

Та така – отивам да чистя.

Здравей отново!

Аз вече от доста време се разхождам в алфа с теб, за което ти благодаря. Особено днес - бях решила, не знам защо, така го чувствах, а вече се научих да вярвам на това, което чувствам, че нещо при теб не е наред.

Колкото до финала - още не съм осъзнала, че трябва да страдам, че няма такъв. За сега си търся поводи за радост, че се движа натам.

А и още един повод за радост днес - все пак реши да не изчезнеш .

Ще и разкажа нещо от моя живот, асоциация, която думата "изчезвам" предизвиква в мен, така или иначе често я споменавам.

Преди около 10 години аз имах избор – да изчезна, да се затворя в себе си, или да взема решение, което щеше да нарани хора, които обичах. Решението беше дали да последвам това, което иска сърцето ми или да предпазя тях. Сещаш се какво направих. Нито за миг не съм съжалявала, че не изчезнах (не убих себе си), от гледна точка на това, че сърцето ми не ме излъга. Останаха пораженията по хората, за което знаеш как се чувствам, но от известно време си задавам въпроса какво би станало ако бях изчезнала. Мислиш ли, че нямаше да има поражения и нямаше ли да бъдат по-големи?

... нямаше ли да бъдат по-големи?

Нямам никакво съмнение в това!

Изчакай момент, в който наистина ти се иска да няма граница между минало и настояще (например момент, в който много ти се иска да можеше да преминеш през миналото такава, каквато си сега и да промениш това, което е станало). Тогава затвори очи, отпусни се (просто така, без много да се стараеш) и си представи себе си мъничка (смалена), стъпи върху нещо (аз използвам шепа, защото така стана, може би защото шепата е грижа) и почувствай (но почувствай, а не си представяй), че се отблъскваш лекичко от това нещо. Тогава ще усетиш как се издигаш над него и ... ще си на място, от което можеш да променяш живота си, целия, та дори непрекъснато ще ти помагат за това, и границата между минало и настояще ще изчезне, защото няма дадености - всичко е просто нашето отношение към тях.

nia написа:ще си на място, от което можеш да променяш живота си, целия, та дори непрекъснато ще ти помагат за това, и границата между минало и настояще ще изчезне, защото няма дадености - всичко е просто нашето отношение към тях.

Не е нужно нищо да променяш в живота си, освен отношението си към нещата, минали настоящи и бъдещи.

Представям си ги като паяци с определен брой крака (това вече е от алфа, така ми идва като тесам). Броя на краката зависи от броя на хората, които взетото от мен решение е наранило. Имам си един голям паяк с доста крака от времето преди около 10 години и няколко по-малки – разбрах, че в ситото остават паяците с повече крака.

Не можеш да нараниш никого, ако той не допусне да го нараниш. Спри да обвиняваш себе си за болките на другите, както и да се опиташ да ги поемаш. Всеки сам създава болките си и сам има силата да ги премахне, ако пожелае. Ако не , коя си ти да му ги отнемаш, а с тях и уроците които съдържат. Спомни си историята за какавидата която не се превърнала в пеперуда, защото някой решил да й помогне и да й отнеме болката от промяната!

Когато аз осъзнах в един момент, че всъщност няма финиш (освен оня, големия), бях ужасена!!!

Няма финиш, ни голям, ни малък. всичко е преход, трансформация на енергия.

Иване, знам, че си разсъждавал над несъвършенствата на писмената комуникация. Аз те разбирам и поне за сега не успяваш да ме отблъснеш (само много лекичко понякога ), защото също съм разсъждавала, а и защото живея с хора, които приличат на теб (в по-малка или по-голяма степен са "здрави"), но ... тук е различно.

Напълно приятелско мнение към човек, който съм 100% сигурна, че ще ме разбере правилно.