TEC

Не да питаш Хълк, а Ехо, защо е избрало тъкмо Хълк...нали върху това се чудиш!?

Интересно ми беше, че избора е Хълк, но не съм се чудила защо... Хълк е винаги гневен.

Наминавам да споделя с вас едно свое постижение.
По принцип ми е доста трудно да тесам физически симптоматики. Пробвала съм варианти да се преборя с това, но все удрях на камък. Свързано ли е нещо с физически симптоми - зор, та зор... Иначе ако правя прокси или нещо подобни никакъв проблем нямах с други хора, но над себе си....

Преди няколко дни, в четвъртък, внезапна ми се поду езика - едва говорех, направо си фъфлех и не можех да се храня; устата ми се напълни с афти. Много гадно!
Започнах да тесам и О-ЧУДО! На втората врътка по точките езика ми изведнъж спадна и се върна в нормалното си състояние. Потесах още известно време, може би максимум 15 минути да съм се потупвала - почти всички афти изчезнаха, останаха само три. Без повторно тесане те изчезнаха до 24 часа.
Супер много се кефя как ми се получиха нещата! Надявам се успеха с работа над физически симптоми да се задържи така добър.

Различното, което беше този път е, че много бързо навързах физическите симптоми с някакво психическо състояние. В случая беше "не мога да преглътна заобикалящата ме реалност". Вече не помня точно какво потесвах, помня, че беше интересно, но така и не ми остана възможност да запиша преди да ми се е изтрило от ума.

Снощи с три врътки по точките усмъртих един херпес, който се канеше да цъфне на горната ми устна... Толкова бързо се разкара, че даже нямах време да разбера какво го е причинило.

От вчера нещо се въртя насам с мерак да пиша в темата си, но не особено сигурна какво.

Имам да споделям не толкова резултати, колкото разни излюспени от лука неща за работа. Оказа се, че малко повече от две години си отглеждам астма с алергичен произход... Неясно от кога си отглеждам и хипертония... Най-сетне си признах/осъзнах, че имам проблеми със секса и че все по-често се отказвам от него и ми е крайно неудовлетворителен. Особено до последното стигнах след не особено приятни сесии свързани с бабите ми. Едната е "крадена" от първия си мъж, тя не го е искала. А едната ми прабаба е имала много нарочни аборти. Много интересно, но и доста трудно за работа. Та на час по лъжичка ми се случват нещата и много бавно правя пробиви. Но правя.

На преден план отново излезе тема, която бях приела за приключена - раждането на първото ми дете. Излязоха изненадващи и неподозирани аспекти.

Например видях случайно снимка на матка, извадено от коремната кухина (честа практика при секцио). Тази снимка изкара от мен много силни емоции на отвращение и ужас. Започнах да се тесам за това че най-вероятно са извадили матката ми от мен и това ми се струваше толкова ужасно, страшно и отвратително... Не помня цялата сесия (не си я записах), но беше много дълга и интензивна.

Спомних си дните в болницата непосредствено след операцията. Как ми дадоха бебето и аз го гледах като извънземно и не го идентифицирах като мое, как се криех за се цедя, защото смятах, че ще ми се карат, как педиатърката не ми помогна с кърменето, как завиждах на едната от жените, която беше с мен в стаята - беше ѝ трето бебе и всичко ѝ се отдаваше толкова лесно в моите очи...

Многократно се връщах към картината на мен самата върху операционната маса, с кислородна маска на лицето, изпаднала в паника... От там толкова много аспекти излязоха, направо... УАУ!

Пак съм в това блато на родилната травма и ми е гадно, че е така. Ядосана съм си, че не се справям и че не мога да се освободя от тази травма. Ясно ми е, че се идентифицирам по някакъв начин с нея (знам и по какъв), но не разбирам защо все още не съм готова да я пусна и много ме е яд от това.

Осъзнах, че съм много гневна на някои мои приятелки, защото са в същото нелепо положение, в което бях аз след първото си дете - объркана, забатачена, изплашена, депресирана, несправяща се... Всъщност, естествено, съм гневна на себе си, че съм позволила да се случи така и съм оплела конците...

Осъзнах и нещо някак си много страшно и шокиращо за мен - някак си съм се опитала да заместя първото си дете с второто. Бързах да забременея, да поправя "грешките", да стане всичко перфектно и съм си зарязала живото, нуждаещо се от мен настоящо дете. Все едно той е бил чернова, която мога да изхвърля... Много ме е срам от това и не мога да разбера защо задържам това чувство и не го отработвам... Сякаш се опитвам да се самонакажа...

Така и не съм работила допълнително по това предното. Преди няколко дни ставах по нощите да пиша декларации, които ми дойдоха наум (може и да съм се тесала, губи ми се, защото бях полу-заспала преди да стана). Записах ги, говорих си с мъжа ми за тях и така останаха... Имам неопределено отношение към проблема в момента. Спомен за спомена, който малко ме смущава, защото ми омръзна да мисля и да си спомням за това. Оттече някак си и не мога да го подхвана за момента.

Но пък работих над една тежка връзка със стара приятелка. Отдавна ме мъчи, че.. хм, как да се изразя... Тази връзка вече не ме удовлетворява, или си говорим разни празни приказки или се драчим една друга, защото някъде пътищата ни се разделиха и се оказа, че всъщност не си приличаме толкова, колкото си мислех. Преди време осъзнах, че се чувствам като в минно поле, когато говоря с нея. Никога не знам от къде ще ми дойде някоя хаплива забележка или заяждане, или безсмислен спор, от който ще изляза крайно вкисната, ядосана и разстроена.

Не си записах всички неща, до които достигнах, докато се потупвах, но главните бяха нещо такова:

- Тя е заменила баба ми като спаринг партньор за да има с кого да съм несъгласна и да се карам - последните години преди да почине отношенията ни бяхо доста обтегнати с баба ми, често се карахме, имахме сериозни принципни различия, а тя също като приятелката ми беше безцеремонна и не признаваше благата дума.
- Двете се оказахме физически заедно, в един град, докато и двете преминавахме през големи промени, това ни задържа изкуствено заедно и отношенията ни някак си продължаваха по инерция, но осъзнавам, че още тогава вече я чувствах отдалечена. Бяхме едно трио, с човека, който ни запозна, пътищата ни обаче се разделиха с него, друг човек се появи, който уж запълни дупката на третия, но беше само проформа... Инерция!
- В същото време имах някакво чувство за доминиране, сякаш е едва ли не моя собственост и трябва предимно с мен да се вижда, основно с мен да си говори и споделя. Ревнувах.
- За мен тя беше второто най-близко същество, с което мога да споделя най-съкровените си мисли, чувства и терзания. Но аз не бях същото за нея и това все по-силно се отразяваше на връзката ни. Търсеше ме всеки път, когато иска да плюе и "хейти" някого, да се оплаква, но когато имаше да си говорим нещо важно, не аз бях удостоения с честта човек... Научих че ще се омъжва от трети човек, който почти не познавах. Научих, че е бременна от фейсбук, когато беше почти в края на четвърти месец... А аз споделях с нея такива важни новини дори преди да ги споделя с мъжа си, че и неща, които с никой друг не съм споделяла... Почувствах се излъгана и да, явно съм имала очаквания за някакво "равноправие" в доверието, което си имаме.
- Непрекъснато ме обвинява за изборите които правя с живота си и как не съм права, но когато се опитвам да говоря с нея за нейния живот, за нещата, през които тя минава получавам обвинения, че не я разбирам, че аз проблеми сериозни нямам, че не мога да ѝ помогна, че не иска съчувствито ми, вече не ѝ трябвала моята подкрепа... Престанах да задавам каквито и да е било въпроси и пак получавам същите упреци и обвинения, не съм можела да я разбера щото нали, аз съм правела това и това, пък тя била принудена това и това... Престанах да я търся и да инициирам разговори и крайния резултат е все същия... Връзка, от която не мога да се откопча...
- Тя до някаква степен е и мое огледало на моите лични трудности да приема изборите, които правят другите хора.

Възможно е и до други неща да съм достигнала по време на сесията, но вече не помня подробности.
Ще има още тесане по въпроса.

Чувствам се зле от това, че няма смелост да ѝ кажа в прав текст какво мисля за отношенията ни и че искам да ги приключа. Не искам да се конфронтирам с нея, не искам да се караме, да има сърдити. Надявам се тази връзка да приключи тихо и кротко, защото осъзнавам, че вече няма нищо между нас, освен едно голо минало и болезнена инерция. Направих опит да... хм... задържа нещата, да се опитам да се съсредоточа над това, което ни свързва, обединява, над нещата за които имаме общи мисли и интереси. Но такива вече няма. нещата, които някога ни правеха близки и задружни, вече не съществуват. А имаме сериозни и принципни различия за нещата, които ни интересуват в момента...

Това, над което обмислям да се фокусирам при следваща сесия по темата е защо това ни разделя. Защото имам приятелки с които имаме огромни различия и несъвместими възгледи по важни за нас теми и все пак си дружим мирно и спокойно без да се ядосваме една на друга (или поне аз не се). Докато пиша ми хрумва отговора, че може би защото нямам очаквания към тях да запазя някаква близост, която с нея имахме, а по-скоро тепърва развиваме дружба. Ще изследвам това.

Имам стари приятелски, с които пътищата ни се разделиха пак по подобни причини - различие във възгледите за нещата, липса на общи интереси, но нещата там си приключиха тихо и кротко... и най-вече бързо и безболезнено за двете страни. Защо тук има подобни вампирски взаимоотношения?!

***
Мислех само набързо и схематично да си нахвърлям нещата, пък тоооооо... ама пък си набелязах теми и си подредих малко мислите. Благодаря на дочелите до край писаниците ми!

Не съм приключила още с тази приsтелска сага. Достигнах до някакво поносимо състояние, ноооо... Има нещо недовършено. Стигам до някаква вина към нея, която нещо ми бяга, направо си клинча когато започна да я чопкам. Ще трябва нещо заобиколно да измисля. За сега съм оставила това за малко настрана да се пооталожи и ще щурмувам пак проблема. Искам да го приключа вече, че ми писнаааааа да се занимавам с това.

Побутнах малко тая възобновена история със секциото и установих, че не е "завръщане" и поява на нови аспекти, а на съвсем други истории, които по случайност са се "пръкнали" малко след случката и аз погрешно ги свързвам пряко с нея. Когато си посъбера малко мислите по въпроса и поработя по-сериозно може би ще споделя конкретни неща.

Слагам си го тук да си го припомням понякога...

ivangp написа:...помни, че с това съзнание и в това тяло живееш един единствен живот и той е ограничен във времето. Всъщност времето ти в този живот е най-ценното ти притежание. То е единственото нещо, което не можеш да създадеш, да върнеш или да промениш. Помисли си много хубаво, как го използваш и как искаш да изживееш този живот - в страх, лъжа, вина, безсилие или смело, откровенно и с отговорност за взетите решения и техните последствия. Вземи живота си в ръцете си, живей го според собствената си ценностна система (последната най-вероятно ще трябва да преосмислиш, сегашната ти е повлияна силно от родителите ти и обществените нагласи) и поеми цялата отговорност за това, което се случва с теб от тук нататък. Иначе след много години, като се обърнеш назад само ще съжаляваш за пропуснатите шансове. Според едно проучване на стари хора, това за което те са съжалявали, преосмисляйки живота си, са били не нещата, които са направили, а тези, които не са имали смелостта да сторят.

След четирите дни обучение по ПМ имам доста да разказвам. Много интересни сесии имах.

Най-сетне успях да направя "прощална" сесия с жената, за която разказвах по-рано.
Влязох в матрицата през Чистилището (това е едно място, като разпределител за душите и като врата към различни места в матрицата - обичайно е като триизмерен вариант на черна дъска, на която са нарисувани разни неща със зелен светещ тебешир). Образа беше като на метростанция. Седяхме на една пейка. С. изглеждаше доста по-млада. Може би на възрастта, когато се запознахме. Започнах да ѝ обяснявам, че смятам приятелството ни за приключено, че още се държим заедно по-скоро по навик, макар че пътищата ни са се разделили отдавна. Обясних ѝ, че всеки път, когато говорим се чувствам като в минно поле и това много ме натоварва. Тя първо понечи да ми се разкрещи, но още щом си отвори устата и се отказа. Каза, че е нещастна. Отвърнах ѝ, че много съжалявам, че е така и не бих искала да е така, но не аз съм направила изборите, които е направила и тя няма право да ме обвинява. Говорихме си още разни други неща, които вече не помня подробно. Имаше например нещо, че не си споделяме, а в същото време се обвиняваме, че не се разбираме една друга.

Тя ми изпрати един маяк – как ядем течен шоколад на дивана в стаята ми в Н.п. и си бърборим с терапевтична цел.

Казах ѝ, че имам вина към нея, че най-вероятно и двете имаме вина една към друга, защото в някакъв момент вече не можехме да си дадем нужната подкрепа. Казах ѝ също, че смятам, че всичко се е разпаднало, когато Д. “дезертира“ от тройката и всичко след това е било по-скоро навици.
Д. се появи също там. Казах им, че много ги обичам. Прегърнахме се тримата и им казах, че някой ден може пак да сме заедно, но на този етап всичко е приключило. Спонтанно от пространството между нас се разпростря бяло-златна светлина, която ни обгърна с много хубави неща и така приключих сесията.

Чудесно!

хихи! Да.
Сега ме чопли тази въпросна вина към нея. Да видим кога ще седна да я изчопкам.

Снощи се хванах да потупвам физическо неразположение. Нещо ми се беше разбъркал стомаха, тежко ми беше въпреки, че почти нищо не бях яла, в същото време имах разтройство от 2-3 дни, къркореха ми червата, газове и разни такива неприятности.

Започнах да го потупвам всичко това и ми излезе убеждението, че искам да съм специална. Да съм най-можещата, най-знаещата, най-добрата във всичко. Хората да се държат специално с мен... Което освен нелепо е и невъзможно.

С потупването се върнах към един спомен.
Как сватбената ни агентка се обажда вечерта след свадбата да ни каже, че фотографа ѝ се обадил току-що и разплакан ѝ казал как започнал да прави снимките ни и установил колко много се обичаме... не сме били като другите... Това хем ме поласка тогава (о, колко сме специални!) в същото време ме усъмни някак си... Няколко месеца по-късно моя приятелка се омъжи и използваха същата агентка. Приятелката ми се обади на другия ден след сватбата да ми каже възторжено... познайте какво... Как агентката ѝ се обадила със същата история за фотографа. На мен хем ми стана тъпо и се почувствах излъгана, хем много ме досмеша за евтините трикове, които използва и в същото време се почувствах арогантно горда от себе си, че съм ги прозряла тия дребнавости...

Подозирам че ще излязат интересни неща от това. Снощи заспах, но днес съм планирала да го работя това по-усърдно.

Четейки писаното от други в подфорума се сетих да споделя...

Много коварно ПО ми се появява. Изпадам в състояние, в което все едно не съм аз, все едно не съм в тялото си. Всичко ми е много далечно, размазано, сякаш губя връзка с всичко и всички, и сякаш клетките на тялото ми са се разпаднали на съставните си молекули и атоми. Много ми е трудно да го преборя чрез тес, защото съм абсолютно неадекватна в такива моменти, сякаш дори ръката не мога да си вдигна по своя воля, забравям думи, не мога едно изречение смислено да вържа, главата ми е в мъгла.

Започнах да правя някои от упражненията на Дона Идън, когато засека признаци, че това зловещо ПО се задава, та успявам така да скалъпя нещата и да се чувствам достатъчно адекватна за да мога да работя с ТЕС и ПМ.

Самопредизвиках се!
Една седмица да правя ТЕС всеки ден поне по половин час на куп.
Пък се надявам седмицата да станат две, после три, после... и така докато има нужда.