Тази сутрин някакси се озовах при хипофизата. Тя каза:
- Знам, че си задаваш въпроси по миналото. Какво да ти кажа – не искам да обвинявам никого, но в тази система има звена, които колкото и да съм се старала да вразумя, не съм успяла. Щитовидната не е лоша, но проблема и е, че тя освен чувства друго не познава, щом усети, че искаш нещо, не се разсъждава, а се изпълнява директно. Питах я на времето смята ли наистина, че желанието ти да подтиснеш чувствата си е правилно, смята ли че причините ти са основателни. Отговори: „НЕ, И ЗНАМ, ЧЕ ЩЕ СЪЖАЛЯВА, НО ТЯ РЕШАВА КАКВО Е ПРАВИЛНО!”. Както и да е, станалото, станало. Тя и сега ще те последва, трябва само да усеща непрекъснато колко много го искаш. Това, от което имаш нужда може да ти го даде само тя, аз не мога да помогна много, тя е специалиста по чувствата.
Много поучителен разговор за мен, която също се доверявам само на чувствата. Сега те разбирам по-добре Иване, но разбирам и себе си – трудно е да избяга човек от природата си, но поне се надявам, че не е невъзможно.
Хашимото - Предизвикателство
„Въпреки че в миналото прецених за разумно да подтисна чувствата си и съответно работата на щитовидната си жлеза (по 1001 причини, които вече не са актуални, за все още актуалните - разследване и ТЕС!), избирам да върна естествения ход на нещата, така както го е измислила природата, защото всичко друго е глупости, глупости .... продукти на обърканата ми тогава глава, която сега, след като осъзна всичките си детински изпълнения, е прекрасна, съвършена и уникална и вече има силите да го направи.”
И така ще бъде.
И така ще бъде.
Подсъзнанието не беше тъжно, когато отидох при него.
Колкото и да се боря и освобождавам от изкривяванията, които наличието на съзнание предизвиква неизбежно у мен, никога нямаше да мога да се сравнявам с него – то беше наясно с чистата действителност, непречупена през нито една призма.
Всичко би било приказно, ако действителността не беше двойнствена ... тогава бих си пожелала да бъда подсъзнание в чист вид, само че няма такава действителност ... и затова това с „отделянето” на съзнанието и подсъзнанието от единното цяло, което природата е създала, нямаше как да продължи вечно. „Отделянето” (колкото и спонтанно да стана) беше виртуален етап, нужен за да мога да погледна и оценя нещата отстрани преди да ги приема напълно и безрезервно такива, каквито са, защото както вече съм казвала, най-добре оценяваш нещо, когато се отдръпнеш и го погледнеш отстрани.
Подсъзнанието виждаше само това, което се случва, то не умееше да поставя оценки.
А както казва един приятел, всичко е двойнствено, но (за успокоение
) и неутрално, и трябва някой да го оцени, да му придаде цвят, да го материализира (в посока, така, че да не ме нарани ), защото иначе ... го няма ...
Отидох при този някой за да го попитам харесала ли му е песента. Огромният компютър все още тромаво се опитваше да се поклаща в ритъма – не всеки е създаден за музика, танци, рисуване ... но това не го прави по-лош, по-ненужен или по-маловажен. Гледаше ме леко иронично – откакто го ъпгрейднах все е така:
- Идваш да ми благодариш, че ме има ли? Моля, моля.
Прииска ми се да го гушна, а беше толкова огромен ..., но той пък прочете мисълта ми и се усмихна доволен .
Колкото и да се боря и освобождавам от изкривяванията, които наличието на съзнание предизвиква неизбежно у мен, никога нямаше да мога да се сравнявам с него – то беше наясно с чистата действителност, непречупена през нито една призма.
Всичко би било приказно, ако действителността не беше двойнствена ... тогава бих си пожелала да бъда подсъзнание в чист вид, само че няма такава действителност ... и затова това с „отделянето” на съзнанието и подсъзнанието от единното цяло, което природата е създала, нямаше как да продължи вечно. „Отделянето” (колкото и спонтанно да стана) беше виртуален етап, нужен за да мога да погледна и оценя нещата отстрани преди да ги приема напълно и безрезервно такива, каквито са, защото както вече съм казвала, най-добре оценяваш нещо, когато се отдръпнеш и го погледнеш отстрани.
Подсъзнанието виждаше само това, което се случва, то не умееше да поставя оценки.
А както казва един приятел, всичко е двойнствено, но (за успокоение
) и неутрално, и трябва някой да го оцени, да му придаде цвят, да го материализира (в посока, така, че да не ме нарани ), защото иначе ... го няма ... Отидох при този някой за да го попитам харесала ли му е песента. Огромният компютър все още тромаво се опитваше да се поклаща в ритъма – не всеки е създаден за музика, танци, рисуване ... но това не го прави по-лош, по-ненужен или по-маловажен. Гледаше ме леко иронично – откакто го ъпгрейднах все е така:
- Идваш да ми благодариш, че ме има ли? Моля, моля.
Прииска ми се да го гушна, а беше толкова огромен ..., но той пък прочете мисълта ми и се усмихна доволен
.Разсъждавайки върху раздвоението ....
Започнах да рисувам много малка, с лявата ръка, разбира се, и останалите неща съм правела с нея, но това по разкази, аз не си го спомням, но за рисуването знам, това не се забравя. После започнах да пиша, разбира се, също с лявата. Баба и дядо (хора, които не биха насилили и мравка да направи каквото и да е) изпаднаха в раздвоение (това вече си го спомням) дали да последват тенденциите на времето или да ме оставят да правя това, което е решила природата. Спомням си разговори, които не разбирах добре, но усещах, че измъчваха любимите ми хора, от сорта на:
„Този свят е устроен за десничари”, „Да, но защо точно Ния”, „В училище така или иначе ще я принудят” ...
Нямам спомени някой да ме е насилвал, не знам как е станало, но аз пиша с дясната ръка (не че не мога и с лявата) и ... спрях да рисувам ... някакси естествено, но очевидно ми остана копнежа по рисуването, който цял живот съм се борила да подтисна (това стана ясно след доста престой в алфа).
Гимнастиката ми даде възможността и свободата да правя каквото си искам, а и това, че боравех и с двете ръце беше голямо предимство за мен там. Помогна ми в някаква степен да прежаля рисуването и ми даде възможност да остана още малко в сферата на музиката и красивото, колкото по-безболезнено да се извърши прехода.
После станах като другите, но дали ..., така като чета старите си постове, не личи да е така?! Това сега не ме измъчва, до сега не смятах, че ме е измъчвало и през годините, но все повече започвам да си мисля, че това е един от пластовете за които съзнанието ми дори не е получило информация.
Започнах да рисувам много малка, с лявата ръка, разбира се, и останалите неща съм правела с нея, но това по разкази, аз не си го спомням, но за рисуването знам, това не се забравя. После започнах да пиша, разбира се, също с лявата. Баба и дядо (хора, които не биха насилили и мравка да направи каквото и да е) изпаднаха в раздвоение (това вече си го спомням) дали да последват тенденциите на времето или да ме оставят да правя това, което е решила природата. Спомням си разговори, които не разбирах добре, но усещах, че измъчваха любимите ми хора, от сорта на:
„Този свят е устроен за десничари”, „Да, но защо точно Ния”, „В училище така или иначе ще я принудят” ...
Нямам спомени някой да ме е насилвал, не знам как е станало, но аз пиша с дясната ръка (не че не мога и с лявата) и ... спрях да рисувам ... някакси естествено, но очевидно ми остана копнежа по рисуването, който цял живот съм се борила да подтисна (това стана ясно след доста престой в алфа).
Гимнастиката ми даде възможността и свободата да правя каквото си искам, а и това, че боравех и с двете ръце беше голямо предимство за мен там. Помогна ми в някаква степен да прежаля рисуването и ми даде възможност да остана още малко в сферата на музиката и красивото, колкото по-безболезнено да се извърши прехода.
После станах като другите, но дали ..., така като чета старите си постове, не личи да е така?! Това сега не ме измъчва, до сега не смятах, че ме е измъчвало и през годините, но все повече започвам да си мисля, че това е един от пластовете за които съзнанието ми дори не е получило информация.
Иване, посъветвай ме, защото ми е трудно да реша, как е по-добре да наричам жлезата във формулировките - с истинското и наименование или с това, което виждам във визуализациите или пък няма значение как. Опитах с "Въпреки че не мога да реша как да наричам жлезата ..." , но не получавам отговор, може би защото аз вече имам няколко неформални наименования от различни визуализации, а пък кой знае колко още ще се появят в бъдеще , така, че ако на база теорията може да се даде някакъв отговор, моля посъветвай ме.
Благодаря ти предварително.
, така, че ако на база теорията може да се даде някакъв отговор, моля посъветвай ме. Благодаря ти предварително.
Ако трябва да съм искрена пред себе си и жлезата … това което изпитвам е, че тя не заслужава да я пресирам да заработи, защото тя беше до мен години наред, помагайки ми да не изпитвам болката, която бих изпитвала, ако я нямаше, и никога не се умори, никога не усетих натиск от нейна страна, остави ме да науча уроците, даде ми толкова време, колкото ми е необходимо. Аз до тук премахнах антителата (знам го със сигурност, защото те вече никъде не се появяват, дори не се сещам за тях) и това беше спешно, да. Излекувах и възела, и това беше спешно. Премахнах и лекарството, което беше абсолютен жест на недоверие от моя страна, който тя не заслужаваше.
От тук натам моята жлеза, която обичам и на която съм толкова благодарна за цялото време и търпение, което ми даде, и която смятам за точно толкова нежна и чувствителна, колкото съм и аз самата, има от мен цялото време на света да се възстанови, аз нямам право и не искам да я пресирам с формулировки, искам от тук натам да и дам само доверието, обичта и благодарността си, а тя решава какво да направи, за колко време и до каква степен да се възстанови, до каква степен да стане за мен „извор на емоции и удоволствие от живота”. От тук натам продължавам само с „Because you loved me” (това, което виждам и чувствам, докато минавам по точките на фона на тази песен, мислейки за жлезата, е прекрасно и ми носи огромно удоволствие, защото чувствам всяка думичка със сърцето си, няма визуализация, която може да ми даде повече от това).
От тук натам моята жлеза, която обичам и на която съм толкова благодарна за цялото време и търпение, което ми даде, и която смятам за точно толкова нежна и чувствителна, колкото съм и аз самата, има от мен цялото време на света да се възстанови, аз нямам право и не искам да я пресирам с формулировки, искам от тук натам да и дам само доверието, обичта и благодарността си, а тя решава какво да направи, за колко време и до каква степен да се възстанови, до каква степен да стане за мен „извор на емоции и удоволствие от живота”. От тук натам продължавам само с „Because you loved me” (това, което виждам и чувствам, докато минавам по точките на фона на тази песен, мислейки за жлезата, е прекрасно и ми носи огромно удоволствие, защото чувствам всяка думичка със сърцето си, няма визуализация, която може да ми даде повече от това).
Какво значение има?nia написа:Иване, посъветвай ме, защото ми е трудно да реша, как е по-добре да наричам жлезата във формулировките - с истинското и наименование или с това, което виждам във визуализациите или пък няма значение как. Опитах с "Въпреки че не мога да реша как да наричам жлезата ..." , но не получавам отговор, може би защото аз вече имам няколко неформални наименования от различни визуализации, а пък кой знае колко още ще се появят в бъдеще
Благодаря ти предварително.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
са ключовете за успех във всяко начинание.
Да, вече няма никакво значение. Но преди това имаше , при мен нещата, както може би си забелязал, винаги са вървяли поне в два плана – преобладаващо съзнателен и преобладаващо интуитивен. Сутрин ако напиша нещо преди да съм влизала в алфа или преди да съм тесала, то е това – разсъждения от бета, съмнения, притеснения, неуверената аз = съзнателната аз. Ако пък седна да пиша след като съм извършила гореспоменатите процедури, това вече е истинския етап, до който съм и никога не съдържа неувереност (понякога съдържа прекалено много увереност, което също не е съвсем добре, но на някакъв етап го осъзнавам и корегирам). Повечето ми грешки в кавички идват от работа в интуитивния план, но пък и всичките ми победи, без изключение.
Същото е и в реалния ми живот, и двата плана вървят, но там в последно време (откакто поосмислих Силва) си позволявам да експериментирам много повече, отдавайки приоритет на интуитивния. Работата ми например представлява изцяло вземане на решения – подават ми задачка, която обикновено има няколко варианта за решение. След като ги открия избирам един от тях, получаам одобрение за реализиране и го пращам да се реализира. Преди, когато ми дадеха задачата избирах вариант за решение преценявайки ползите и вредите на всеки от вариантите. Сега почти изцяло избирам вариант за решение интуитивно, а след това, ако се наложи да се обоснова, мисля за агрументи. В началото след като започнах да действам така беше някаква смесица, бях по-неуверена, решението не винаги беше най-интуитивното възможно, но с времето разбирах все повече, че мога да се доверявам на инстинкта си и в момента действам почти само по интуиция (рядко си губя времето да разсъждавам). Преди две седмици трябваше да се вземе решение с голяма важност, моята роля беше просто да помогна във вземането му. Вариантите бяха три. Казах на шефа ми, че аз бих избрала третия вариант (бях на телефона и имах възможност спокойно да затворя очи за няколко секунди). Той ме попита защо. Казах, че това ми подсказва интуицията. Той отговори:
- Ценя интуицията ти и интуитивните решения по принцип. Освен това харесвам избора ти, макар че е най-нелогичния от трите, но ще ми трябват и аргументите ти за да реша окончателно.
Помолих да се чуем след час – нямах никаква идея от аргументи. Мислех дори да потесам ако се наложи, но да намеря аргументи (вече доста вярвам в себе си явно). Влязох в алфа за да поизясня ситуацията първо. Аргументи запонаха да изскачат отвсякъде (малко нестандартни, но бяха ОК) и не се стигна до тесане, но ако се беше наложило ... аз бях готова. Та така си действам аз. Да не предизвиквам съдбата, но за сега изглежда, че това решение ще се окаже много печеливсшо .
, при мен нещата, както може би си забелязал, винаги са вървяли поне в два плана – преобладаващо съзнателен и преобладаващо интуитивен. Сутрин ако напиша нещо преди да съм влизала в алфа или преди да съм тесала, то е това – разсъждения от бета, съмнения, притеснения, неуверената аз = съзнателната аз. Ако пък седна да пиша след като съм извършила гореспоменатите процедури, това вече е истинския етап, до който съм и никога не съдържа неувереност (понякога съдържа прекалено много увереност, което също не е съвсем добре, но на някакъв етап го осъзнавам и корегирам). Повечето ми грешки в кавички идват от работа в интуитивния план, но пък и всичките ми победи, без изключение. Същото е и в реалния ми живот, и двата плана вървят, но там в последно време (откакто поосмислих Силва) си позволявам да експериментирам много повече, отдавайки приоритет на интуитивния. Работата ми например представлява изцяло вземане на решения – подават ми задачка, която обикновено има няколко варианта за решение. След като ги открия избирам един от тях, получаам одобрение за реализиране и го пращам да се реализира. Преди, когато ми дадеха задачата избирах вариант за решение преценявайки ползите и вредите на всеки от вариантите. Сега почти изцяло избирам вариант за решение интуитивно, а след това, ако се наложи да се обоснова, мисля за агрументи. В началото след като започнах да действам така беше някаква смесица, бях по-неуверена, решението не винаги беше най-интуитивното възможно, но с времето разбирах все повече, че мога да се доверявам на инстинкта си и в момента действам почти само по интуиция (рядко си губя времето да разсъждавам). Преди две седмици трябваше да се вземе решение с голяма важност, моята роля беше просто да помогна във вземането му. Вариантите бяха три. Казах на шефа ми, че аз бих избрала третия вариант (бях на телефона и имах възможност спокойно да затворя очи за няколко секунди). Той ме попита защо. Казах, че това ми подсказва интуицията. Той отговори:
- Ценя интуицията ти и интуитивните решения по принцип. Освен това харесвам избора ти, макар че е най-нелогичния от трите, но ще ми трябват и аргументите ти за да реша окончателно.
Помолих да се чуем след час – нямах никаква идея от аргументи. Мислех дори да потесам ако се наложи, но да намеря аргументи (вече доста вярвам в себе си явно). Влязох в алфа за да поизясня ситуацията първо. Аргументи запонаха да изскачат отвсякъде (малко нестандартни, но бяха ОК) и не се стигна до тесане, но ако се беше наложило ... аз бях готова. Та така си действам аз. Да не предизвиквам съдбата, но за сега изглежда, че това решение ще се окаже много печеливсшо
.Отдавна не съм споделяла хубави неща, които ми се случват благодарение на ТЕС.
Та вчера „крехкото човече”, което си играеше на улицата, нахълта през вратата с вик „Две големи момчета ми взеха PSP-то!”
Баща му веднага го качи в колата и тръгнаха да ги търсят. Аз запретнах ръкави – първо едно прокси за страха, който предположих че е изпитало детето, след това приех възможността да не намерят PSP-то, след това теснах яда си към хора, които могат да измъкнат играчка от ръцете на дете, и накрая известно време върху това, че не ми се вярваше, че ще я намерят и тогава ми просветна – обадих се на съпруга ми да се върне и вземе със себе си големия ни син, който имаше много повече представа от него, къде в околността се събират момчета на неговата възраст.
След това се отпуснах в алфа, ей така, по инстинкт, не че вярвах, че мога да извлеча някаква полезна информация – шанса за това беше около 0%. И тогава ми изскочи мисълта, че мога да видя лицата на момчетата като пусна записа от камерата на входа – за тази камера никой не се сети в суматохата. Извиках отново „преследвачите”, които не бяха постигнали какъвто и да е резултат до момента. Големия ми син позна едно от момчетата на записа, което живееше не далеч от нас. Тръгнаха отново, но ми оставиха „крехкото човече” у дома и имах възможност да попитам какво се върти в главата му за да продължа да тесам. Бях шокирана да разбера, че любимото ми дете саботираше всичките ми усилия смятайки, че Коледа наближава и той пак ще си поръча на Дядо Коледа PSP, мъчно му било само за играта, която е вътре. Не знам как се въздържах този път (просто момента не беше подходящ) да му кажа какво смятам за Дядо Коледа (мъжът ми ме спря предния път, но този път вече ... ). Направих едно прокси с "Въпреки че Дядо Коледа може да ми донесе ново PSP, аз избирам да вярвам, че това ще се намери", попитах го втори път как се чувства. Каза, че винаги си бил мечтал да участва в приключение с преследване на крадец (той поне със сигурност си прилича на мен). Явно, че нямаше на къде да се работи повече по него. И аз не знаех какво друго да направя докато чакаме и затова влязох отново в алфа за да попитам, правилно ли е дете на 8 години да продължава да вярва в Дядо Коледа. От там отговориха кратко и ясно: „Ами ако смяташ, че можеш да му обясниш, че PSP-то е просто вещ, а за вещите не си заслужава да се страда, можеш да отидеш и да му сервираш истината за Дядо Коледа.”
След около час PSP-то беше у дома. Не че твърдя, че ТЕС има някаква намеса тук, но пък кой би могъл да гарантира обратното?
Та вчера „крехкото човече”, което си играеше на улицата, нахълта през вратата с вик „Две големи момчета ми взеха PSP-то!”
Баща му веднага го качи в колата и тръгнаха да ги търсят. Аз запретнах ръкави – първо едно прокси за страха, който предположих че е изпитало детето, след това приех възможността да не намерят PSP-то, след това теснах яда си към хора, които могат да измъкнат играчка от ръцете на дете, и накрая известно време върху това, че не ми се вярваше, че ще я намерят и тогава ми просветна – обадих се на съпруга ми да се върне и вземе със себе си големия ни син, който имаше много повече представа от него, къде в околността се събират момчета на неговата възраст.
След това се отпуснах в алфа, ей така, по инстинкт, не че вярвах, че мога да извлеча някаква полезна информация – шанса за това беше около 0%. И тогава ми изскочи мисълта, че мога да видя лицата на момчетата като пусна записа от камерата на входа – за тази камера никой не се сети в суматохата. Извиках отново „преследвачите”, които не бяха постигнали какъвто и да е резултат до момента. Големия ми син позна едно от момчетата на записа, което живееше не далеч от нас. Тръгнаха отново, но ми оставиха „крехкото човече” у дома и имах възможност да попитам какво се върти в главата му за да продължа да тесам. Бях шокирана да разбера, че любимото ми дете саботираше всичките ми усилия смятайки, че Коледа наближава и той пак ще си поръча на Дядо Коледа PSP, мъчно му било само за играта, която е вътре. Не знам как се въздържах този път (просто момента не беше подходящ) да му кажа какво смятам за Дядо Коледа (мъжът ми ме спря предния път, но този път вече ... ). Направих едно прокси с "Въпреки че Дядо Коледа може да ми донесе ново PSP, аз избирам да вярвам, че това ще се намери", попитах го втори път как се чувства. Каза, че винаги си бил мечтал да участва в приключение с преследване на крадец (той поне със сигурност си прилича на мен). Явно, че нямаше на къде да се работи повече по него. И аз не знаех какво друго да направя докато чакаме и затова влязох отново в алфа за да попитам, правилно ли е дете на 8 години да продължава да вярва в Дядо Коледа. От там отговориха кратко и ясно: „Ами ако смяташ, че можеш да му обясниш, че PSP-то е просто вещ, а за вещите не си заслужава да се страда, можеш да отидеш и да му сервираш истината за Дядо Коледа.”
След около час PSP-то беше у дома. Не че твърдя, че ТЕС има някаква намеса тук, но пък кой би могъл да гарантира обратното?
-
daromi
Имайки предвид умението си да пиша кратко и периода, през който не съм писала, май първо ще трябва да тесна непостижимостта на заниманието .
Та в онзи ден Х преди една седмица се случиха няколко „случайни” неща.
Сутринта ми изгоря зарядното на лаптопа и тъй като бях на работа реших да си поръчам ново в офиса. Знаех, че доставката ще отнеме векове, но първата ми мисъл след светкавицата от контакта беше, че няма да мога да пиша тук, а това беше възможност да видя как ще се чувствам.
По обяд случайно чух едно от момичетата, с които работя да си урежда час при гинеколог и ми просветна втора идея – да се присъединя, тъй като така или иначе вече бе минала повече от година откакто не бях ходила на профилактичен преглед, въпреки това, че си имам много добър гинеколог, при който винаги ходя.
В късния следобед вече пътувахме към гинеколога. Влязох в кабинета в обичайното си в последно време леко, доволно и повърхностно (по отношение на болестите) настроение, което, както се оказа, съвсем не хармонираше с настроението на дълбокомисления гинеколог. Започна се с най-подробния разпит по история на „родилната ми инсталация” (много хубаво определение на Мая) от пубертета до наши дни. Разказах това за което се сетих (моята история не е толкова богата), но факта, че доста често повтарях, че никога не съм имала никакви оплаквания и проблеми, както и това, че не успях да подкрепя нищо от това с документи, очевидно го накара да си изгради не особено сериозно мнение за мен.
За капак на всичко дойде въпрос за датата на последния ми цикъл, на който отговорих, че нямам точно представа в момента, но че тези дни очаквам следващия. Добре че не стигнах до там да споделя, че всъщност имам календар в телефона на мъжа ми и бих могла да му звънна и да ми каже веднага, ако толкова се налага (от край време мъжа ми си въвежда датите в неговия телефон и просто така сме си свикнали).
Та стигна се и до преглед най-накрая. Взе ми цитонамазка. След това изправи до мен колпоскоп и попита преглеждана ли съм с такъв апарат. Към този момент цялата история ми изглеждаше все още весела, а и някакси вече не ми се влизаше в нервностоен разговор – така или иначе нямаше да променя отношението му - и затова му казах, че нямам представа, не обръщам внимание на апаратурата. Това предизвика едни пространни ужасяващи обяснения за това, какво се случва с хората, които гледат като мен на здравето си. Вече и аз започнах да се дразня, защото този човек всячески се стремеше да разруши душевния ми мир без да имаше някаква обективна причина за това – контраста между него, моя лекар както и всички останали гинеколози, които познавах (а те не са малко, защото бивсшия ми съпруг беше такъв) все повече започна да се натрапва в съзнанието ми. Докато се готвеше да ме прегледа с колпоскопа не спря ядосано да повтаря, че каквато и „находка” да намери, няма да може да ми вземе биопсия сега, защото по това време на цикъла не се ходи на гинеколог. В един момент вече едва се въздържах да не му кажа, че аз ако очаквах (като него) да се намери „находка”, първо не бих посетила гинеколог, който виждам за пръв път – бях там просто за цитонамазка, а ако резултата не се окажеше добър щях да му мисля.
Тогава видя белега от миниатюрно разкъсване на шийката на матката ми от първото раждане – толкова беше доволен от „находката”, че изпусна едно „Знаех си аз!”. И последва 10-минутен разказ как перфектно се развиват папилома вирусите върху точно такива местенца и за всички ужасяващи последици от това – май се мъчеше да ме накара да го визуализирам. Каза ми, че 2 дни след цикъла трябва да съм тук, на врата, първа (преди него) и да чакам за биопсия. (Спомних си внимателния начин, по който ми беше поднесена тази информация за пръв път, заедно с това, че ако резултатите от цитонамазките ми са добри биопсия няма да се наложи). Тогава проявих неблагоразумието да попитам за каква цел се взема цитонамазката, след като нейния резултат няма никакво значение. Не ми отговори, само ме изгледа.
След това последва преглед на матката с ултразвук. Целта на прегледа, както се оказа накрая, беше за да ми бъде направена снимка, на която да мога да видя, че в този период от цикъла в матката нищо не се вижда, а там би могло да има „какво ли не”(цитирам). Яйчниците ми се оказаха здрави – и аз не разбрах как успя да ги прегледа без нищо да му попречи, а и как изобщо успя да произнесе думата здрав (до момента не изглеждаше, че този човек изобщо допуска, че тази дума има някакво приложение в живота).
Утре ще разкажа какво предприех след това, защото пак ми се получи дългичко . Надявам се, че след като човек прочете това ще се чувства относително подготвен ако някога попадне на подобен лекар (та макар и завеждащ отделение с отлични референции в една от най-големите български болници).
.Та в онзи ден Х преди една седмица се случиха няколко „случайни” неща.
Сутринта ми изгоря зарядното на лаптопа и тъй като бях на работа реших да си поръчам ново в офиса. Знаех, че доставката ще отнеме векове, но първата ми мисъл след светкавицата от контакта беше, че няма да мога да пиша тук, а това беше възможност да видя как ще се чувствам.
По обяд случайно чух едно от момичетата, с които работя да си урежда час при гинеколог и ми просветна втора идея – да се присъединя, тъй като така или иначе вече бе минала повече от година откакто не бях ходила на профилактичен преглед, въпреки това, че си имам много добър гинеколог, при който винаги ходя.
В късния следобед вече пътувахме към гинеколога. Влязох в кабинета в обичайното си в последно време леко, доволно и повърхностно (по отношение на болестите) настроение, което, както се оказа, съвсем не хармонираше с настроението на дълбокомисления гинеколог. Започна се с най-подробния разпит по история на „родилната ми инсталация” (много хубаво определение на Мая) от пубертета до наши дни. Разказах това за което се сетих (моята история не е толкова богата), но факта, че доста често повтарях, че никога не съм имала никакви оплаквания и проблеми, както и това, че не успях да подкрепя нищо от това с документи, очевидно го накара да си изгради не особено сериозно мнение за мен.
За капак на всичко дойде въпрос за датата на последния ми цикъл, на който отговорих, че нямам точно представа в момента, но че тези дни очаквам следващия. Добре че не стигнах до там да споделя, че всъщност имам календар в телефона на мъжа ми и бих могла да му звънна и да ми каже веднага, ако толкова се налага (от край време мъжа ми си въвежда датите в неговия телефон и просто така сме си свикнали).
Та стигна се и до преглед най-накрая. Взе ми цитонамазка. След това изправи до мен колпоскоп и попита преглеждана ли съм с такъв апарат. Към този момент цялата история ми изглеждаше все още весела, а и някакси вече не ми се влизаше в нервностоен разговор – така или иначе нямаше да променя отношението му - и затова му казах, че нямам представа, не обръщам внимание на апаратурата. Това предизвика едни пространни ужасяващи обяснения за това, какво се случва с хората, които гледат като мен на здравето си. Вече и аз започнах да се дразня, защото този човек всячески се стремеше да разруши душевния ми мир без да имаше някаква обективна причина за това – контраста между него, моя лекар както и всички останали гинеколози, които познавах (а те не са малко, защото бивсшия ми съпруг беше такъв) все повече започна да се натрапва в съзнанието ми. Докато се готвеше да ме прегледа с колпоскопа не спря ядосано да повтаря, че каквато и „находка” да намери, няма да може да ми вземе биопсия сега, защото по това време на цикъла не се ходи на гинеколог. В един момент вече едва се въздържах да не му кажа, че аз ако очаквах (като него) да се намери „находка”, първо не бих посетила гинеколог, който виждам за пръв път – бях там просто за цитонамазка, а ако резултата не се окажеше добър щях да му мисля.
Тогава видя белега от миниатюрно разкъсване на шийката на матката ми от първото раждане – толкова беше доволен от „находката”, че изпусна едно „Знаех си аз!”. И последва 10-минутен разказ как перфектно се развиват папилома вирусите върху точно такива местенца и за всички ужасяващи последици от това – май се мъчеше да ме накара да го визуализирам. Каза ми, че 2 дни след цикъла трябва да съм тук, на врата, първа (преди него) и да чакам за биопсия. (Спомних си внимателния начин, по който ми беше поднесена тази информация за пръв път, заедно с това, че ако резултатите от цитонамазките ми са добри биопсия няма да се наложи). Тогава проявих неблагоразумието да попитам за каква цел се взема цитонамазката, след като нейния резултат няма никакво значение. Не ми отговори, само ме изгледа.
След това последва преглед на матката с ултразвук. Целта на прегледа, както се оказа накрая, беше за да ми бъде направена снимка, на която да мога да видя, че в този период от цикъла в матката нищо не се вижда, а там би могло да има „какво ли не”(цитирам). Яйчниците ми се оказаха здрави – и аз не разбрах как успя да ги прегледа без нищо да му попречи, а и как изобщо успя да произнесе думата здрав (до момента не изглеждаше, че този човек изобщо допуска, че тази дума има някакво приложение в живота).
Утре ще разкажа какво предприех след това, защото пак ми се получи дългичко
. Надявам се, че след като човек прочете това ще се чувства относително подготвен ако някога попадне на подобен лекар (та макар и завеждащ отделение с отлични референции в една от най-големите български болници).Няма защо да казвам, че не излязох от кабинета в същото леко, доволно и повърхностно настроение, в което влязох, и не защото бях се вързала на приказките на гинеколога, а защото усещах, че все още ми предстои да разбера защо попаднах на това място. Едно беше сигурно – ако нещата си бяха такива, каквито винаги са били, нямаше да попадна там (отдавна вече не вярвам в случайности, знам, че за всяко нещо си има причина, вярвам в знаците).
Докато не можех да вляза в алфа и попитам как виждаме нещата на първо четене, тесах около мисълта, която се натрапваше – това, че аз се чувствах спокойна за здравето си дразнеше и подсилваше убедеността на доктора, че съм болна. От това обаче не излезе нищо, което да не знам за традиционата медицина, комерсиализацията на здравеопазването и т.н., просто бях имала късмет да не попадна на подобни лекари до момента.
От алфа излезе следното:
„Имаш десетина дни до излизане на резултата от цитонамазката, използвай ги за да обърнеш внимание на матката, която се почувства пренебрегната покрай многото внимание и обич, които даде на щитовидната жлеза”.
И една визуализация: Зеления грозд изпращаше зелен поток в яйчниците (по-малки зелени гроздове) и от там потока бавно изпълваше матката, но не дотам, че да мога да видя цялата и форма светеща в зелено (до шийката не беше стигнал и тя някакси не се виждаше още).
И тогава пред очите ми се появи корицата на книгата на Бурбо, която бях прибрала в библиотеката.
И мисълта: „Ти пожела да излекуваш себе си – премини през тялото си докато всички органи засветят в зелено. Няма да е толкова дълго – много от тях ще засветят от самосебе си, но и те очакват да им обърнеш внимание, опознаеш и приемеш, така както направи с щитовидната. Остави се на знаците – те се появяват за да ти помогнат. Само преди това изчисти (бавно и напълно) страха от болести (в някаква степен го има във всеки човек – знаеш причините). Ти си лечителя, следвай знаците.”
Когато имам повече време ще напиша и какво предприех с помощта на Бурбо .
Докато не можех да вляза в алфа и попитам как виждаме нещата на първо четене, тесах около мисълта, която се натрапваше – това, че аз се чувствах спокойна за здравето си дразнеше и подсилваше убедеността на доктора, че съм болна. От това обаче не излезе нищо, което да не знам за традиционата медицина, комерсиализацията на здравеопазването и т.н., просто бях имала късмет да не попадна на подобни лекари до момента.
От алфа излезе следното:
„Имаш десетина дни до излизане на резултата от цитонамазката, използвай ги за да обърнеш внимание на матката, която се почувства пренебрегната покрай многото внимание и обич, които даде на щитовидната жлеза”.
И една визуализация: Зеления грозд изпращаше зелен поток в яйчниците (по-малки зелени гроздове) и от там потока бавно изпълваше матката, но не дотам, че да мога да видя цялата и форма светеща в зелено (до шийката не беше стигнал и тя някакси не се виждаше още).
И тогава пред очите ми се появи корицата на книгата на Бурбо, която бях прибрала в библиотеката.
И мисълта: „Ти пожела да излекуваш себе си – премини през тялото си докато всички органи засветят в зелено. Няма да е толкова дълго – много от тях ще засветят от самосебе си, но и те очакват да им обърнеш внимание, опознаеш и приемеш, така както направи с щитовидната. Остави се на знаците – те се появяват за да ти помогнат. Само преди това изчисти (бавно и напълно) страха от болести (в някаква степен го има във всеки човек – знаеш причините). Ти си лечителя, следвай знаците.”
Когато имам повече време ще напиша и какво предприех с помощта на Бурбо
.