Нали се наблюдавам в различни ситуации. Днес имах една ситуация. Чак ме втресе и сега настивам.
Ето какво стана. Както ми е хубаво от последното освобождаване, имам още по-голямо желание да прекарвам времето си в приказки (с големи хора, не с малки деца). А големи хора се намират навън или... другата възможност е вкъщи, където все попадам на мъжа ми, защото няма друг
Трудно ми е, но почти на всяко изречение с него се питам - мога ли това да
не го казвам. И, ако мога, гледам да си замълча (не успявам винаги). Защо правя така - защото си го знам, той не може да говори. Или поне не може с жена си. Като последното още повече ме изкарваше от релси - с други хора по- си говори, а с мен - не. И при тази оскъдна информация, която обменяме пак се заяжда, обижда ме при най-малката възможност и изобщо провеждаме кратки, злобни разговори. Сигурно сега излиза по-гадно, отколкото е наистина. Защото все пак аз съм напълно спокойна и цялата помия просто си изтича в нищото.
И така днес си говорихме малко повече. От което ми се подпали желанието да говоря много повече. Следваща стъпка - непоносимост към Яна и всичко, което тя ми говори. И следваща - втресе ме. Втрисането беше червената лампа, която ме накара да върна назад събитията и да си направя този анализ, който описвам тук. Разтесах се. Назовах проблема с това, че страдам от това, че нямам възможност да говоря с големи хора. Но постоянно навирах носа си в стария проблем - а дали не страдам от това, че мъжът ми ми натиска спусъка? Но минах суха през проверката - чудех се "какъв спусък", за какво натискане става въпрос? Не, той не ми натискаше спусъка и не ми ставаше гадно от неговото лошо настроение, от заяждането или обиждането му. И така, върнах се вече по-сериозно на разговорите с хора.
Тесах и си казвах проблема. В един момент ми изникна метафоричното обяснение - все едно, че съм гладна, искам да ям, а пред мен има само счупени орехови черупки. И тук малко спрях, за да помисля как да продължа. Казах си да мина на метафората. Но веднага си помислих, че нищо няма да стане с нея, защото... и аз не знаех защо.
Отклонение: В този момент за миг си спомних как Иван работи с метафора с една жена на благотворителната ТЕС презентация. Не зная какво стана с жената и нейния проблем след това, но работата на самата среща беше впечатлителна. Хем вече знаех за метафорите, но тази демонстрация ме спечели в тяхна полза.
Продължение: Заради въпросната демонстрация се накарах със силата на разума си да премина върху метафоричното ми обяснение. И така стана супер. Разказвам с малко съкращения:
Първо ореховите черупки бяха гадни, костеливи, скачаха към мен и издаваха гадни, хапливи звуци. Изневиделица ми се появи един чук, с който ги смазвам и те стават на прашинки... и така 10 пъти (имаше един виц за тъщи, който звучи подобно

) После чукът на всяко удряне ставаше все по-голям и по-голям. След това ореховите черупки започнаха да се държат хапливо помежду си, без да ме поглеждат. Вече не исках да ги смазвам, но спонтанно ги забърсах с ръката си и ги избутах да паднат от масата. Това само веднъж. После те пак се хапеха помежду си и аз ги покрих със стъклен похлупак, за да не ги чувам и изведнъж "Тряс" пак се появи един чук, с който счупих похлупака. След това черупките просто си седяха. И след още малко изобщо не можех да си ги представя, а метафоричното ми изречение беше празно от съдържание.
Та това за сега. Чувствам се спокойно от това, че няма с кого да говоря. Не зная дали ще продължа да тесам. Тоест дали ще излезне нещо друго.
Втрисането ми продължава. Предполагам, че до утре, най-късно вдругиден трябва да е минало.
Сетих се още две проверки на предишния проблем. Вчера мъжът ми се скара на сина ни. Изобщо не ме изкара от релси. Само го чаках да свърши по-бързо, за да успокоя детето. До тук и друг път сим стигала, но сега се надявам повече да не се връщам в "гадното".
И другата проверка. Сега, като ме втресе, исках да предам Яна на мъжа ми и да си почина, да подремна или да се изкъпя. Казах му, че не мога и искам да я гледа малко. Но той нещо скъса лентата и се ядоса. Накрая Яна дойде при мен да й ближа раните. Тоест, вместо да се облегна на мъжа ми и да разчитам на него в момент на слабост, той ме оставя да пропадна. Но този път не беше пропадане. Просто приех, че точно сега няма да си почивам и гушнах Яна.
Ох, като си спомня как съм падала, когато не можех да се облегна на него при нужда...