Съзнание или Гени
В тази публикация от две части ще бъдат изложени откритията на американския изследовател Брус Липтън. Той се занимава от няколко години с изследвания и експерименти в областта на генетиката, квантовата физика и функциите и измененията настъпващи в клетките в процеса на човешкия живот.
През 1982, Др. Липтън започва да изследва принципите на квантовата физика и начинът по който те биха могли да бъдат интегрирани в разбирането му за клетъчните системи за преработка на информация. Той създава революционни експерименти за изследване на клетъчната мембрана, чрез които открива, че тази външна обвивка на клетката е органичен аналог на компютърен чип, или иначе казано, клетъчен еквивалент на мозък. Неговите изследвания в Станфордския Медицински Университет, между 1987 и 1992, показват, че външните условия, влияещи на клетката чрез мембраната, контролират поведението и физиологията на клетката като включват и изключват различни гени.
Неговите изследвания, които противоречат на общоприетото виждане, че гените контролират живота ни, предхождат една от най-важните днес сфери на изследване, новата наука Епигенетика. (тя се занимава с изучаването на връзката между външната среда, съзнанието, подсъзнанието и измененията на клетъчно ниво)
Две важни научни публикации, плод на изследванията на Др. Липтън, дефинират молекулярните пътища свързващи съзнанието и тялото. Много документи, публикувани по-късно от други изследователи, потвърждават верността на откритията и идеите му.
Ето какво казва самият Др. Липтън относно откритията си в областта на връзката между съзнание и гени и кой е водещият в тази връзка.
"В по-ранните етапи от кариерата си на изследовател и преподавател в медицински институт активно подкрепях идеята, че човешкото тяло е “биохимична машина ‘програмирана’ от гените си”. Ние, учените, вярвахме, че силните ни черти, като например артистични или интелектуални способности, както и слабостите ни, като например сърдечносъдова болест, рак или депресия, са предварително програмирани в гените ни. Затова възприемах даденостите и липсите в живота, както и здравето и болестите, просто като отражение на наследствеността ни.
Доскоро се смяташе, че гените се самоактуализират... че могат сами да се “включват и изключват”. Такова поведение на гените е необходимо, за да могат да контролират биологията. И въпреки че върху силата на гените все още силно се акцентира в съвременните курсове и учебници по биология, едно радикално ново разбиране се зароди сред водещите изследователи от областта на клетъчната наука. Сега се признава, че околната среда, по-специално начинът, по който възприемаме (интерпретираме) околната среда, пряко контролира дейността на гените ни. Околната среда контролира активността на гените чрез процес, известен като епигенетичен контрол.
Този нов поглед към човешката биология разглежда тялото не просто като механично устройство, а отчита и ролята на мисленето и духа. Този пробив в биологията е фундаментален за всяко лечение, защото признава, че когато променим възприятията или вярванията си, ние изпращаме тотално различни съобщения към клетките си и препрограмираме техните прояви. Новата биология разкрива защо хората могат да получат спонтанни ремисии или да се възстановят от наранявания, които се считат за трайни увреждания.
Функционалните единици на живота са индивидуалните клетки, които съставят телата ни. И макар че всяка клетка притежава вътрешна интелигентност и може да оцелее и ако бъде отстранена от тялото, вътре в тялото всяка клетка се отказва от индивидуалността си и се превръща в член на многоклетъчно общество. Тялото всъщност представлява резултат от съвместните усилия на общество от може би петдесет трилиона единични клетки. По определение, общество е организация от индивиди, посветени на поддържането на обща идея. И като резултат, макар всяка клетка да е свободно съществуваща цялост, обществото на тялото съставя желанията и намеренията на “централния си глас”, това, което възприемаме като разум и дух.
Когато разумът възприема заобикалящата среда като сигурна и осигуряваща подкрепа, клетките са ангажирани с растеж и поддържане на тялото. В ситуации на стрес, клетките изоставят нормалните си функции на растеж и възприемат “защитна” позиция. Енергийните ресурси на тялото, които нормално се ползват за поддържане на растежа, се отклоняват към системи, които осигуряват защита в периоди на стрес. Казано просто, процесите на растеж са ограничени или спрени при системи в стрес. И макар системите ни да могат да се приспособят към периоди на остър (кратък) стрес, продължителният или хроничен стрес води до отслабване, тъй като енергийните ресурси се изразходват за него, вместо за поддържане на тялото, което води до дисфункции и заболявания.
Основният източник на стрес е “централният глас” на системата, разумът. Разумът е като водач на превозно средство. При добри шофьорски умения, превозното средство може да бъде поддържано в добро състояние и да работи добре през целия си живот. Лошите шофьорски умения са причина за повечето от развалините, които виждаме покрай пътищата или в автоморгите. Ако използваме добрите си “умения за шофиране” при управляване на поведението си и при справяне с емоциите си, нормално е да очакваме дълъг, щастлив и продуктивен живот. И обратното, неподходящо поведение и неадекватно управление на емоциите, подобно на лош шофьор, стресират клетъчното ‘превозно средство’ като влияят на представянето му и предизвикват ‘повреди’.
Добър или лош шофьор сте? Преди да отговорите на въпроса е важно да осъзнаете, че контролиращият ‘централен глас’ на тялото е съставен от две части. Съзнанието е мислещото ‘вие’, това е творческият разум, който изразява свободната воля. Негов партньор е подсъзнанието, суперкомпютър, съдържащ база данни от програмирани модели на поведение. Някои програми са извлечени от генетичното ни наследство, това са инстинктите ни и те представляват природата. Все пак огромната част от подсъзнателните програми са придобити чрез опита по време на растежа ни, те представляват възпитанието.
Подсъзнанието не е център на разума или на творческото съзнание, а е апарат, който пряко се базира на модела стимул-реакция. Когато се възприеме сигнал от околната среда, подсъзнанието рефлективно активира поведенчески отговор, който е предварително съхранен.. не се изисква мислене. Подсъзнанието представлява програмируем автопилот, който може да управлява превозното средство без пилота (съзнанието) да го наблюдава или дори без да осъзнава това. Когато поведението се контролира от подсъзнателния автопилот, съзнанието е свободно да се зарее в мечти за бъдещето или спомени за миналото.
Ефективността на двойната система, която контролира поведението ни, се определя от качеството на програмите, заложени в подсъзнанието. На практика човекът, който ви е учил да карате, моделира шофьорските ви умения. Ако например сте научени да карате с единия крак върху газта, а другия върху спирачките, без значение колко превозни средства имате, всички неминуемо ще са с преждевременно износени спирачки и двигател. По подобен начин, ако подсъзнанието ни е програмирано с неподходящи поведенчески отговори на ситуациите в живота, тогава неоптималните ни ‘шофьорски умения’ ще допринесат за живот, изпълнен с катастрофи и съсипващи преживявания. Например сърдечно-съдовата болест, водещата причина за смърт, може пряко да бъде свързана с поведенчески програми, които не управляват добре реакциите на тялото към стрес."
Др. Брус Липтън