Мисля, че ако дръпнем чертата на стореното от героя, то е вид постигане на себе си, отвоюване на себе си, но като его, болно его, нали така? Не просто победа и медали. Истинското постижение в своята същност е не цел медал, цел победа, цел- определеност, а състояние, което е, ако е цел изобщо, форма на просто съществуване, бъдене, ама осъзнато, намерено Аз, кой съм, какво съм, защо съм, СЪМ. Състоянието "аз мога"(его, силата на волята), е постижение "въпреки". С оглед на това, че тук и напоследък на все повече места, се учим да приемем себе си такива каквито сме и с това да застанем отстрани на егото си, без да го игнорираме и без да го подчертаваме, то този човек не мисля, че е постигнал основното "висше" състояние на приемане или осъзнатост, има още за какво да се бори
а начини за постигане на осъзнатост много и най-различни, пътища и криволичещи пътечки достатъчно и знаеш, че това не ги прави по-добри или по-лоши, а просто различни, но от гледна точка на финала, те са без значение. Значението е за егото. Опитност може да се добие по всякакъв начин и тя все е от полза, няма добра или лоша, нищо че е различна.
Факта, че дори и след най- значимата, за него победа(на волята, благодарение на негативната емоция на огорчението), след цял живот поредици на една и съща грамофонна плоча (себедоказване (можене)- себеунищожение(неможене)), той е продължил да живее в системата като "реагиращ", а не като "играещ", според мен е показателен, за непостигнато осъзнаване, ако искаш наречи го осъзнаване на ПП.
"Когато съм се родил, докторът за малкo щял да ме изпусне и съвсем сериознo казал следните, странни думи на баща ми: Да знаеш, че синът ти е склонен към произшествия.”
Надявам се историята му да има този финал- осъзнатост, за причинно-следствените връзки, поне.