Проблем със слуха
Публикувано на: 16 Сеп 2019 14:28
Трудно ми е да излея всичко, но усещам, че е време да систематизирам това, което съм направила досега, да го преосмисля и да помоля за помощ.
Както писах в предната си тема, имам дъщеря, която страда от намален слух в лявото ухо. Тя се казва Мая и не е родена така. Не сме сигурни кога точно се е случило, но след многото прегледи и консултации съмненията падат върху прекарана скарлатина на около 4-годишна възраст. Не го установихме веднага, явно е била твърде малка, за да сигнализира, а ние забелязахме чак когато направи отит на другото ухо и съответно съвсем трудно чуваше. Заведохме я на лекар, който ни каза, че третата сливица е за вадене. Това не беше първият лекар, който ни го казваше и този път много бързо решихме – в края на краищата детето не чуваше. Май се оправдавам. Не се чувствам виновна за това, дори след операцията лекарят ни потвърди, че сливицата е била огромна. По-важното е, че тя спеше с отворена уста, хъркаше и се чувстваше дискомфортно, личното ми усещане също беше за вадене. Лошото е, че по-късно тя рецидивира и пак прорасна, но вече нещата изглеждаха далеч по-добре. След операцията я заведохме на контролен преглед и лекарят установи, че лявото ушенце не чува. Той доста лаконично ни обясни, че това е необратимо и набързо ни написа едно направление да ходим да се изследваме в София. Ние естествено бяхме шокирани и притеснени, на което той отговори с едно изречение, което никога няма да забравя: „Вие пък родителите, все искате всичко да му е наред на детето.” Работила съм върху това, доста. Обаче май ще трябва още, защото сега като го написах и не съм съвсем дзен.
От този момент сме посетили много лекари – София, Варна, Бургас, Стара Загора. От всичко това установихме, че при загубата на слух конвенционалната медицина е безсилна. В случай, че се реагира в първите часове има някакви шансове, но по-късно са нулеви.
Съжалявам, че така и не попаднахме на лекар с по-широк кръгозор. Сами се информирахме какво бихме могли да направим. Пробвахме хомеопатия, Боуен терапия, иглотерапия и барокамера. Имаме лек напредък в сравнение с първите аудиометрии, но е много, много малък. Струва ми се, че е от барокамерата и особено от първите сеанси, които направихме непосредствено след като установихме проблема, но тогава едно светило ни каза, че на този етап това е като да правиш изкуствено дишане на мъртвец. Общо взето лекарите са ми дали поле да поработя с ТЕС. Един друг симпатяга ни предложи кохлеарна имплантация, т.е. мозъчна операция с поставяне на електронно устройство, което е сламка за спасение при напълно нечуващи, но при частично загубен слух, при това на едното ухо си граничи с престъпление.
Сега малко за самата Мая. Тя приема сравнително добре ситуацията, тъй като компенсира с другото ухо. Трудно се справя в шумна среда или помещения с акустика, също така не може да определи посоката, от която идват звуците. Понякога се изнервя, че не може да чуе, дори в ситуации, в които е нормално да не чуеш. Цялостното ѝ отношение към проблема с ушенцето е, че е нещо, с което се борим и рано или късно ще променим. Предполагам, че аз съм ѝ го предала, но това е моето усещане. Запознах я с основната идея на ТЕС и тя я приема доста добре. Като за начало има доверие на Иван, а също така ѝ е приятно да си говорим. Понеже пробвахме с нея няколко конкретни случки, които я мъчеха, успя да усети облекчението от негативни емоции и ѝ хареса, но няма желание да го прави сама и дори да ми обещае, не го спазва. Не искам да я отблъсна и затова не я насилвам, а дори да работим заедно, тя не всеки ден е в настроение за това. Намира се в някаква гранична възраст и не мога да искам твърде много от нея, затова тук идва трудното, трябва да работя основно с Прокси. Не съм сигурна как се справям. Един път ѝ прилагах ТЕС, когато беше на екскурзия и вдигна температура. Разбрахме се с медицинската сестра да не ѝ дава антипирептик до 39 градуса и се опитах да ѝ приложа Прокси. Не знам дали в резултат на това, но на другия ден беше добре, температурата беше спаднала, разминаха ѝ се лекарствата. След като се прибра, имаше още някакви болестни проявления, но ги пребори след известно време. Не съм сигурна дали мога да припиша заслугата на ТЕС или е било нещо наистина леко и моментно.
Започнах да работя върху проблема със слуха. Тук вече ми е много трудно да се ориентирам какво се случва като резултат. Като за начало изчистих себе, или поне го направих доколкото можах. Струва ми се невъзможно на една майка да ѝ бъде напълно беземоционален фактът, че детето ѝ не чува с едното ухо и това го натъжава. Поне си сведох емоциите до минимум. Върнах се при разочарованията от лекарите, конкретните им думи и действия, вината и тъгата от късното откриване, операцията на сливицата, както и всички случки между мен и Мая, които ми тежаха, дори и да нямат връзка със слуха. Прилагах и общия процес за чистене на емоции, както и Заклинанието, като визирах тъгата и гнева. Последното между другото го пробвах и с директния проблем в Прокси. После започнах с „Въпреки че не чувам с лявото ушенце….”. Опитвам се да разбера от Мая какво чувства. Намерихме няколко конкретни случки, когато ѝ е станало „гадно”, че не чува и работихме върху тях, понякога заедно, понякога аз сама. Обратната връзка след това ми е трудна. Мая малко се поддава на внушения и понякога е склонна да казва неща, които ти се иска да чуеш. Никога не съм сигурна какъв точно е бил ефектът и в емоционален и в чисто физически план.
Стигнах до това, което аз определях като основна причина за всичко случило се. Мая всъщност се разболя от скарлатина, когато аз заминах. Бях на обучение далеч от дома за няколко месеца и се прибирах само през уикендите. Раздялата беше голям шок за нас, защото се случи непосредствено след майчинство, когато бяхме свикнали да прекарваме доста време заедно.
В момента на заминаването, в градината върлуваше епидемия от скарлатина и моето хлапе прихвана.Педиатърът ѝ приложи стандартното лечение с антибиотик. Тогава не знаех, че е хубаво и да се обръща внимание какво се случва със слуха. Сега вече знам. Аз от своя страна също се разболях, само че без обрива – големите така изкарвали скарлатината. Подхванах всички възможни емоции и картини, които си спомнях и тук за мен дойде голямата изненада – Мая изобщо не си спомняше, че ме е нямало. Имаше някакви бегли проблясъци, когато сме си говорили по скайп, само че това беше, когато баща ѝ беше ходил на обучение предходната година. Тук вече ми се наложи да работя съвсем на тъмно. Нямах никакви налични случки, които да изчистя, затова пробвах така опипом с емоции. Интуицията ми много не ми помага, уж влизам в Прокси, но някакси ми се струва, че все си прилагам моята гледна точка, а нейната просто я нямам, нямам и обратна връзка дали нещо се получава. Минава ми мисълта, че толкова тежко е понесла отсъствието ми, че чак го е изтрила от спомените си, но тя твърди, че не е така, а след цялата работа нищичко не се е променило по този въпрос.
Пробвах и с друга тактика. Когато я попитах защо според нея се е получило така с ушенцето, тя ми отговори „Защото не съм била достатъчно послушна?” , обаче точно така – с въпросителен, сякаш търсеше потвърждение от мен. Говорихме, потупвахме, разпитвахме се и от всичко ми стана ясно, че много мрази да ѝ се карат. Беше ми странно да го разбера, защото тя обикновено изглежда много над нещата и трудно се трогва, общо взето човек би казал, че е голям непукист, а явно не е съвсем така. Иначе каза, че всъщност е убедена, че е добро дете и това, което е изстреляла е било, колкото да измисли нещо. Аз все пак се хванах за него, както и за някои конкретни случки, когато аз и други хора сме ѝ се карали. Мисля, че имаше полза, ако не за друго, то поне да си променим отношението към нея, или може би тя самата се промени. От доста време бях забелязала, че доста ѝ се караме, ама всички – родители, баби, лели, сестра ѝ, други деца. Тя някакси успява да го предизвика, понякога поведението ѝ е доста дразнещо, ние се ядосваме и ѝ се караме, тя не изглежда въобще да се трогва, а после пък ми е виновно, че пак му се караме на детето. Изобщо гаден порочен кръг. Мисля, че се измъкнахме от него.
Другото, което приложихме беше метафоризацията. Мая оприличи проблема си на голямо, черно куче с къса козина, чиято муцуна е изцапана с кръв. То ѝ се подигравало и ѝ казвало „Ха-ха, ти не можеш да чуваш”. ТЕС-ах го аз това куче, най-вече с Прокси и се опитвах да му давам някакви насоки какви да ги върши, /пробвах да го храня, да му слагам намордници, да го вързвам, да го отвеждам нанякъде и разни такива/, но после Мая не беше усетила нищо от това. За известно време зарязах кучето, но след около две-три седмици се почувствах в задънена улица и продължих с него. Мая заяви първо, че вече не му е окървавена муцуната, а след това, че се е променило и вече е малко кученце, дори ми го показа – доберманче. Това малко кученце вече го удари на веселба, къпеше се в басейн, носеше клоунски шапки, жонглираше, а това което искаше беше любов и лимонада. Помолих Мая да го рисува всеки ден как се променя и тя отначало го правеше с ентусиазъм, но после ѝ омръзна и взехме само да записваме промените му. Един ден тя каза, че си е отишло, разменихме го за едно йоркширско териерче /любимото ѝ/. Не съм сигурна дали това не стана малко под мое давление, защото аз все я подпитвах какво иска, за да си тръгне, освен това идеята с размяната също беше моя. Въпреки това тя продължава да настоява, че си е отишло. Сега ѝ е малко мъчно за него, което ни води към ПО-тата. Това, което ме шокира беше, че когато избирахме име на йоркито, тя го кръсти на мен. Явно определено разчита да ѝ помогна
Дотук всичко звучи много подредено, но не е съвсем така, просто мина време и нещата поулягат в главата ми, иначе на моменти всичко се случва доста хаотично. В определени моменти захващаме и нещо съвсем различно, което се случва в ежедневието. Старая се да няма празен ден. Понякога се случва да се съберат час-два, понякога 20-30 минути. Използвам основната рецепта, понякога включвам допълнителните точки, понякога 9Г. Говорила съм с Мая да се опитва да си представя, че всичко с ушенцето е наред и тя наистина го прави, но рядко. Основно се сеща за това, че ще говори с телефона на лявото ухо. Аз от моя страна си мисля как тя ми казва, че ушенцето е „прочуло”, както се изразява; как пиша, за да се похваля във форума и как изпращам информация на един човек със сходен проблем, когото срещнах покрай работата си.
Това бях написала през последните дни, за да събера и подредя мислите си, но междувременно се случиха много неща.
Мая пипна някакъв вирус, вдигна температура, повръща много и като цяло беше зле. Прилагахме ТЕС заедно, тя ме гледаше умолително и повтаряше, надявайки се на облекчение, наистина му беше зле на детето. Нещата се подобряваха, но много бавно. Заболяха я ушите – най-големия ми страх. Всъщност сега не ми се разказва за това, макар според мен нещата да са свързани, просто ме залива друга емоция. Заведохме Мая на ушен лекар, при който ѝ правим аудиометрия през последните няколко години. Отидохме заради отит, но решихме да проверим и какво става с нечуващото ушенце. След два опита лекарката ни каза, че няма смисъл, защото тя си чува!!! На изследването чу всичко на нормални честоти. Ужасно се развълнувахме и понеже донякъде очаквахме този резултат, си тръгнахме щастливи и доволни. Само че Мая не чува. Опитва се да определи дали има някаква разлика с преди и каза, че като че ли усеща гласа си различно, когато говори. На практика обаче говор, музика, телефон не чува. На мен определено ми отмина първоначалната еуфория, обхванали са ме съмнения дали лекарката не обърка нещо, дали апаратът не ни направи номер… Страх ме е да отидем на друго изследване, опасявам се да не хвърлим Мая в другата крайност и съвсем да се откаже. Тя сега също се съмнява дали има някаква грешка. Изобщо каша. Покрай това тотално ми се изпари енергията за ТЕС. Опитах малко със страховете и съмненията си и дотам. Засега спирам. Крайно време е да публикувам написаното, защото започнах отдавна, а междувременно се случиха много работи и става все по-трудно за четене, за което се извинявам.
Както писах в предната си тема, имам дъщеря, която страда от намален слух в лявото ухо. Тя се казва Мая и не е родена така. Не сме сигурни кога точно се е случило, но след многото прегледи и консултации съмненията падат върху прекарана скарлатина на около 4-годишна възраст. Не го установихме веднага, явно е била твърде малка, за да сигнализира, а ние забелязахме чак когато направи отит на другото ухо и съответно съвсем трудно чуваше. Заведохме я на лекар, който ни каза, че третата сливица е за вадене. Това не беше първият лекар, който ни го казваше и този път много бързо решихме – в края на краищата детето не чуваше. Май се оправдавам. Не се чувствам виновна за това, дори след операцията лекарят ни потвърди, че сливицата е била огромна. По-важното е, че тя спеше с отворена уста, хъркаше и се чувстваше дискомфортно, личното ми усещане също беше за вадене. Лошото е, че по-късно тя рецидивира и пак прорасна, но вече нещата изглеждаха далеч по-добре. След операцията я заведохме на контролен преглед и лекарят установи, че лявото ушенце не чува. Той доста лаконично ни обясни, че това е необратимо и набързо ни написа едно направление да ходим да се изследваме в София. Ние естествено бяхме шокирани и притеснени, на което той отговори с едно изречение, което никога няма да забравя: „Вие пък родителите, все искате всичко да му е наред на детето.” Работила съм върху това, доста. Обаче май ще трябва още, защото сега като го написах и не съм съвсем дзен.
От този момент сме посетили много лекари – София, Варна, Бургас, Стара Загора. От всичко това установихме, че при загубата на слух конвенционалната медицина е безсилна. В случай, че се реагира в първите часове има някакви шансове, но по-късно са нулеви.
Съжалявам, че така и не попаднахме на лекар с по-широк кръгозор. Сами се информирахме какво бихме могли да направим. Пробвахме хомеопатия, Боуен терапия, иглотерапия и барокамера. Имаме лек напредък в сравнение с първите аудиометрии, но е много, много малък. Струва ми се, че е от барокамерата и особено от първите сеанси, които направихме непосредствено след като установихме проблема, но тогава едно светило ни каза, че на този етап това е като да правиш изкуствено дишане на мъртвец. Общо взето лекарите са ми дали поле да поработя с ТЕС. Един друг симпатяга ни предложи кохлеарна имплантация, т.е. мозъчна операция с поставяне на електронно устройство, което е сламка за спасение при напълно нечуващи, но при частично загубен слух, при това на едното ухо си граничи с престъпление.
Сега малко за самата Мая. Тя приема сравнително добре ситуацията, тъй като компенсира с другото ухо. Трудно се справя в шумна среда или помещения с акустика, също така не може да определи посоката, от която идват звуците. Понякога се изнервя, че не може да чуе, дори в ситуации, в които е нормално да не чуеш. Цялостното ѝ отношение към проблема с ушенцето е, че е нещо, с което се борим и рано или късно ще променим. Предполагам, че аз съм ѝ го предала, но това е моето усещане. Запознах я с основната идея на ТЕС и тя я приема доста добре. Като за начало има доверие на Иван, а също така ѝ е приятно да си говорим. Понеже пробвахме с нея няколко конкретни случки, които я мъчеха, успя да усети облекчението от негативни емоции и ѝ хареса, но няма желание да го прави сама и дори да ми обещае, не го спазва. Не искам да я отблъсна и затова не я насилвам, а дори да работим заедно, тя не всеки ден е в настроение за това. Намира се в някаква гранична възраст и не мога да искам твърде много от нея, затова тук идва трудното, трябва да работя основно с Прокси. Не съм сигурна как се справям. Един път ѝ прилагах ТЕС, когато беше на екскурзия и вдигна температура. Разбрахме се с медицинската сестра да не ѝ дава антипирептик до 39 градуса и се опитах да ѝ приложа Прокси. Не знам дали в резултат на това, но на другия ден беше добре, температурата беше спаднала, разминаха ѝ се лекарствата. След като се прибра, имаше още някакви болестни проявления, но ги пребори след известно време. Не съм сигурна дали мога да припиша заслугата на ТЕС или е било нещо наистина леко и моментно.
Започнах да работя върху проблема със слуха. Тук вече ми е много трудно да се ориентирам какво се случва като резултат. Като за начало изчистих себе, или поне го направих доколкото можах. Струва ми се невъзможно на една майка да ѝ бъде напълно беземоционален фактът, че детето ѝ не чува с едното ухо и това го натъжава. Поне си сведох емоциите до минимум. Върнах се при разочарованията от лекарите, конкретните им думи и действия, вината и тъгата от късното откриване, операцията на сливицата, както и всички случки между мен и Мая, които ми тежаха, дори и да нямат връзка със слуха. Прилагах и общия процес за чистене на емоции, както и Заклинанието, като визирах тъгата и гнева. Последното между другото го пробвах и с директния проблем в Прокси. После започнах с „Въпреки че не чувам с лявото ушенце….”. Опитвам се да разбера от Мая какво чувства. Намерихме няколко конкретни случки, когато ѝ е станало „гадно”, че не чува и работихме върху тях, понякога заедно, понякога аз сама. Обратната връзка след това ми е трудна. Мая малко се поддава на внушения и понякога е склонна да казва неща, които ти се иска да чуеш. Никога не съм сигурна какъв точно е бил ефектът и в емоционален и в чисто физически план.
Стигнах до това, което аз определях като основна причина за всичко случило се. Мая всъщност се разболя от скарлатина, когато аз заминах. Бях на обучение далеч от дома за няколко месеца и се прибирах само през уикендите. Раздялата беше голям шок за нас, защото се случи непосредствено след майчинство, когато бяхме свикнали да прекарваме доста време заедно.
В момента на заминаването, в градината върлуваше епидемия от скарлатина и моето хлапе прихвана.Педиатърът ѝ приложи стандартното лечение с антибиотик. Тогава не знаех, че е хубаво и да се обръща внимание какво се случва със слуха. Сега вече знам. Аз от своя страна също се разболях, само че без обрива – големите така изкарвали скарлатината. Подхванах всички възможни емоции и картини, които си спомнях и тук за мен дойде голямата изненада – Мая изобщо не си спомняше, че ме е нямало. Имаше някакви бегли проблясъци, когато сме си говорили по скайп, само че това беше, когато баща ѝ беше ходил на обучение предходната година. Тук вече ми се наложи да работя съвсем на тъмно. Нямах никакви налични случки, които да изчистя, затова пробвах така опипом с емоции. Интуицията ми много не ми помага, уж влизам в Прокси, но някакси ми се струва, че все си прилагам моята гледна точка, а нейната просто я нямам, нямам и обратна връзка дали нещо се получава. Минава ми мисълта, че толкова тежко е понесла отсъствието ми, че чак го е изтрила от спомените си, но тя твърди, че не е така, а след цялата работа нищичко не се е променило по този въпрос.
Пробвах и с друга тактика. Когато я попитах защо според нея се е получило така с ушенцето, тя ми отговори „Защото не съм била достатъчно послушна?” , обаче точно така – с въпросителен, сякаш търсеше потвърждение от мен. Говорихме, потупвахме, разпитвахме се и от всичко ми стана ясно, че много мрази да ѝ се карат. Беше ми странно да го разбера, защото тя обикновено изглежда много над нещата и трудно се трогва, общо взето човек би казал, че е голям непукист, а явно не е съвсем така. Иначе каза, че всъщност е убедена, че е добро дете и това, което е изстреляла е било, колкото да измисли нещо. Аз все пак се хванах за него, както и за някои конкретни случки, когато аз и други хора сме ѝ се карали. Мисля, че имаше полза, ако не за друго, то поне да си променим отношението към нея, или може би тя самата се промени. От доста време бях забелязала, че доста ѝ се караме, ама всички – родители, баби, лели, сестра ѝ, други деца. Тя някакси успява да го предизвика, понякога поведението ѝ е доста дразнещо, ние се ядосваме и ѝ се караме, тя не изглежда въобще да се трогва, а после пък ми е виновно, че пак му се караме на детето. Изобщо гаден порочен кръг. Мисля, че се измъкнахме от него.
Другото, което приложихме беше метафоризацията. Мая оприличи проблема си на голямо, черно куче с къса козина, чиято муцуна е изцапана с кръв. То ѝ се подигравало и ѝ казвало „Ха-ха, ти не можеш да чуваш”. ТЕС-ах го аз това куче, най-вече с Прокси и се опитвах да му давам някакви насоки какви да ги върши, /пробвах да го храня, да му слагам намордници, да го вързвам, да го отвеждам нанякъде и разни такива/, но после Мая не беше усетила нищо от това. За известно време зарязах кучето, но след около две-три седмици се почувствах в задънена улица и продължих с него. Мая заяви първо, че вече не му е окървавена муцуната, а след това, че се е променило и вече е малко кученце, дори ми го показа – доберманче. Това малко кученце вече го удари на веселба, къпеше се в басейн, носеше клоунски шапки, жонглираше, а това което искаше беше любов и лимонада. Помолих Мая да го рисува всеки ден как се променя и тя отначало го правеше с ентусиазъм, но после ѝ омръзна и взехме само да записваме промените му. Един ден тя каза, че си е отишло, разменихме го за едно йоркширско териерче /любимото ѝ/. Не съм сигурна дали това не стана малко под мое давление, защото аз все я подпитвах какво иска, за да си тръгне, освен това идеята с размяната също беше моя. Въпреки това тя продължава да настоява, че си е отишло. Сега ѝ е малко мъчно за него, което ни води към ПО-тата. Това, което ме шокира беше, че когато избирахме име на йоркито, тя го кръсти на мен. Явно определено разчита да ѝ помогна
Дотук всичко звучи много подредено, но не е съвсем така, просто мина време и нещата поулягат в главата ми, иначе на моменти всичко се случва доста хаотично. В определени моменти захващаме и нещо съвсем различно, което се случва в ежедневието. Старая се да няма празен ден. Понякога се случва да се съберат час-два, понякога 20-30 минути. Използвам основната рецепта, понякога включвам допълнителните точки, понякога 9Г. Говорила съм с Мая да се опитва да си представя, че всичко с ушенцето е наред и тя наистина го прави, но рядко. Основно се сеща за това, че ще говори с телефона на лявото ухо. Аз от моя страна си мисля как тя ми казва, че ушенцето е „прочуло”, както се изразява; как пиша, за да се похваля във форума и как изпращам информация на един човек със сходен проблем, когото срещнах покрай работата си.
Това бях написала през последните дни, за да събера и подредя мислите си, но междувременно се случиха много неща.
Мая пипна някакъв вирус, вдигна температура, повръща много и като цяло беше зле. Прилагахме ТЕС заедно, тя ме гледаше умолително и повтаряше, надявайки се на облекчение, наистина му беше зле на детето. Нещата се подобряваха, но много бавно. Заболяха я ушите – най-големия ми страх. Всъщност сега не ми се разказва за това, макар според мен нещата да са свързани, просто ме залива друга емоция. Заведохме Мая на ушен лекар, при който ѝ правим аудиометрия през последните няколко години. Отидохме заради отит, но решихме да проверим и какво става с нечуващото ушенце. След два опита лекарката ни каза, че няма смисъл, защото тя си чува!!! На изследването чу всичко на нормални честоти. Ужасно се развълнувахме и понеже донякъде очаквахме този резултат, си тръгнахме щастливи и доволни. Само че Мая не чува. Опитва се да определи дали има някаква разлика с преди и каза, че като че ли усеща гласа си различно, когато говори. На практика обаче говор, музика, телефон не чува. На мен определено ми отмина първоначалната еуфория, обхванали са ме съмнения дали лекарката не обърка нещо, дали апаратът не ни направи номер… Страх ме е да отидем на друго изследване, опасявам се да не хвърлим Мая в другата крайност и съвсем да се откаже. Тя сега също се съмнява дали има някаква грешка. Изобщо каша. Покрай това тотално ми се изпари енергията за ТЕС. Опитах малко със страховете и съмненията си и дотам. Засега спирам. Крайно време е да публикувам написаното, защото започнах отдавна, а междувременно се случиха много работи и става все по-трудно за четене, за което се извинявам.