Пропадане и паника
Публикувано на: 10 Авг 2015 14:13
Привет и от мен. След доста дълго време четене и ровене из форума най-накрая се престраших да напиша тема със собствените си оплаквания. Намирам го за странно съвпадение, че последната тема във форума напомня по някакъв начин на моите проблеми. Силно се надявам да съм прегледала достатъчно щателно форума и да не се повтарям.
Проблемът ми се появи преди доста години, вече има поне 8, но ако трябва да съм честна не помня точния момент. Знам само, че бях заживяла вече с приятеля си и учех магистратура. Една сутрин се събудих с усещане за студ ниско долу в гърба, все едно някой ме беше намазал с ментолов спирт, но нямаше нито болки, нито схващания. Просто това чувство за студ ниско долу. Ходих на лекар, тя каза че било настинка и оттам възпаление на периферните нерви, и пих хапчета. Уж се оправих. Има-няма месец след това една сутрин се събудих без една ръка, по-точно нямах усещане за лявата. Все едно беше отрязана. Пипнах я и нищо. Адски много се изплаших и подскочих в леглото и явно това размърда съответното защипване и на мига ръката ми се очустви. Пак се разля един студ, после започна боцкането... знаете как е с изтръпванията. Вече не помня какво правих по въпроса, даже не помня дали изобщо съм ходила на лекар. Най-странното е, че този период като цяло ми е доста мъгляв. Помня само откъслечни оплаквания, но не и подробности. Но истинския проблем дойде след това - както си вървях един ден и започнах буквално да пропадам. Такова беше усещането, че нон-стоп губя почва под краката си. Стигна се до там, че не можех да понасям да стоя на едно място, седнала например - все гледах да си клатя крака или да мърдам, защото всеки път щом останех неподвижна пропадах надолу. Това винаги беше съпътствано с отвратително усещане в главата, сякаш мозъка ми се обръща - както когато човек пътува в висока скорост и се спуска отнякъде знаете как ви се обръща стомаха. Но това чувство беше в мозъка, така да се каже. И всеки път - супер яко сърцебиене, паника, изтръпване на крака, ръце и прочее.
Ще стане много дълго да обясня в този пост подробностите от всички години, но ходих по лекари, дори бях в болницата да ме снимат и тестват на ЕЕГ. Казаха, че ми няма нищо (естествено), ходих и в Плевен при един много добър невролог, той каза, че просто съм имала леко възпаление на вестибуларния апарат вследствие настинка и съм направила хроничен световъртеж заради паниката. Каза, че не се лекува, за съжаление. В тези дни помня също така, че най-добре се чувствах в движещо се превозно средство, аз по принцип обожавам да пътувам, чувствам си се супер и дори почти винаги заспивам. Тоест дори в тези моменти на световъртеж и пропадане аз се чувствах ок в кола.
И сега стигам до същинския проблем - в някакъв момент всичко това се преобърна. Започнах да изпитвам ужас от високите скорости и по-специално ускорението. Всеки път, щом седна в кола, автобус или друго и има изпреварване или просто ускорение (не дай си боже пък ускорението да е при спускане надолу или пътя да е хълмист) получавам такъв пристъп, че буквално имам чувството, че ще си глътна езика, така брутално ми се обръща мозъка. Знам, че това "обръщане на мозъка" е нереално като описание, но не мога да го обясня по друг начин. В последно време нещата доста ескалираха и сега ми е почти невъзможно да пътувам с каквото и да е. Освен отвратителния пристъп, стягането в слънчевия сплит, което чувствам като горещо кълбо, след пристъпа се появява и силен позив за уриниране, което сами се сещате прави невъзможно пътуването ми с какъвто и да е транспорт на далечни разстояния. Избягвам всякакви покани от приятели за ходене където и да е с колите им. Не мога да се кача и на асансьори, особено от тези новите, в които не се вижда движението и си като в кутия. Ходя по стълбите като луда. Не мога да се качвам на лодка или корабче. На една екскурзия с майка ми преди години бяхме на корабче и когато мина друго корабче така ни разлюля нагоре надолу, че отново си спомням, че се разпищях. Отскоро живея в София и последния ми такъв случай е с трамвай 7, който е нов и доста бързо ускорява. Получих такъв отвратителен пристъп, че после около 3-4 часа бях като в амок - не можех да дойда на себе си и усещането се повтаряше като развалена плоча в главата ми. Излишно е да казвам, че на този етап например никога не бих могла да се кача в самолет (а аз никога не съм се качвала, но знам, че щом в асансьора усещането е такова, в самолета ще е непосилно за мен). Като цяло бавно и неизменно се превръщам в затворник.
Когато открих ТЕС започнах съвестно да правя кръгове с различни декларации, включително за физическите симптоми, за емоциите свързани с това, като нежеланието ми да ходя където и да е, да правя каквото и да е. Отчаяно се опитвам да си спомня случката (убедена съм, че има такава), която е причина за негативното ми отношение към возенето, но не мога. Единственото, за което се сещам, е, че когато отивахме към въпросния преглед в Плевен преди години баща ми караше по един стръмен второкласен път и с висока скорост. Тогава помня, че изпитах това пропадане от ускорението и се разпищях. Човекът доста се стресна. Тесала съм и този момент, но не мисля, че е това.
Не знам как да формурирам декларациите си, винаги имам чувството, че включвам прекалено много подробности. Освен това непрекъснато забравям точната декларация, която съм измислила, почвам да се разсейвам, дори да я чета усещам, че казвам нещата механично и не се вчувствам. Не мога да разбера откъде идва тая съпротива. Какво в мен се съпротивлява и не желае да пусне този проблем, защо не "желая" да се излекувам? Опитвам се да си отговоря, но не мога, както и не мога да открия точния момент, в който събитията са се преобърнали. Когато определям чувството по десетобалната винаги в последствие има намаляване, дори като си представя, че пътувам го приемам като нещо нормално, не извиква почти никакви емоции в мен. Но на другия ден пак всичко е постарому.
Много ще съм ви благодарна за съвети и насоки. Знам, че всичко на този свят е възможно и най-вече знам, че аз сама съм си причинила това. Сега остава да разбера как да си го отпричиня, за да заживея най-накрая живота, който искам.
Проблемът ми се появи преди доста години, вече има поне 8, но ако трябва да съм честна не помня точния момент. Знам само, че бях заживяла вече с приятеля си и учех магистратура. Една сутрин се събудих с усещане за студ ниско долу в гърба, все едно някой ме беше намазал с ментолов спирт, но нямаше нито болки, нито схващания. Просто това чувство за студ ниско долу. Ходих на лекар, тя каза че било настинка и оттам възпаление на периферните нерви, и пих хапчета. Уж се оправих. Има-няма месец след това една сутрин се събудих без една ръка, по-точно нямах усещане за лявата. Все едно беше отрязана. Пипнах я и нищо. Адски много се изплаших и подскочих в леглото и явно това размърда съответното защипване и на мига ръката ми се очустви. Пак се разля един студ, после започна боцкането... знаете как е с изтръпванията. Вече не помня какво правих по въпроса, даже не помня дали изобщо съм ходила на лекар. Най-странното е, че този период като цяло ми е доста мъгляв. Помня само откъслечни оплаквания, но не и подробности. Но истинския проблем дойде след това - както си вървях един ден и започнах буквално да пропадам. Такова беше усещането, че нон-стоп губя почва под краката си. Стигна се до там, че не можех да понасям да стоя на едно място, седнала например - все гледах да си клатя крака или да мърдам, защото всеки път щом останех неподвижна пропадах надолу. Това винаги беше съпътствано с отвратително усещане в главата, сякаш мозъка ми се обръща - както когато човек пътува в висока скорост и се спуска отнякъде знаете как ви се обръща стомаха. Но това чувство беше в мозъка, така да се каже. И всеки път - супер яко сърцебиене, паника, изтръпване на крака, ръце и прочее.
Ще стане много дълго да обясня в този пост подробностите от всички години, но ходих по лекари, дори бях в болницата да ме снимат и тестват на ЕЕГ. Казаха, че ми няма нищо (естествено), ходих и в Плевен при един много добър невролог, той каза, че просто съм имала леко възпаление на вестибуларния апарат вследствие настинка и съм направила хроничен световъртеж заради паниката. Каза, че не се лекува, за съжаление. В тези дни помня също така, че най-добре се чувствах в движещо се превозно средство, аз по принцип обожавам да пътувам, чувствам си се супер и дори почти винаги заспивам. Тоест дори в тези моменти на световъртеж и пропадане аз се чувствах ок в кола.
И сега стигам до същинския проблем - в някакъв момент всичко това се преобърна. Започнах да изпитвам ужас от високите скорости и по-специално ускорението. Всеки път, щом седна в кола, автобус или друго и има изпреварване или просто ускорение (не дай си боже пък ускорението да е при спускане надолу или пътя да е хълмист) получавам такъв пристъп, че буквално имам чувството, че ще си глътна езика, така брутално ми се обръща мозъка. Знам, че това "обръщане на мозъка" е нереално като описание, но не мога да го обясня по друг начин. В последно време нещата доста ескалираха и сега ми е почти невъзможно да пътувам с каквото и да е. Освен отвратителния пристъп, стягането в слънчевия сплит, което чувствам като горещо кълбо, след пристъпа се появява и силен позив за уриниране, което сами се сещате прави невъзможно пътуването ми с какъвто и да е транспорт на далечни разстояния. Избягвам всякакви покани от приятели за ходене където и да е с колите им. Не мога да се кача и на асансьори, особено от тези новите, в които не се вижда движението и си като в кутия. Ходя по стълбите като луда. Не мога да се качвам на лодка или корабче. На една екскурзия с майка ми преди години бяхме на корабче и когато мина друго корабче така ни разлюля нагоре надолу, че отново си спомням, че се разпищях. Отскоро живея в София и последния ми такъв случай е с трамвай 7, който е нов и доста бързо ускорява. Получих такъв отвратителен пристъп, че после около 3-4 часа бях като в амок - не можех да дойда на себе си и усещането се повтаряше като развалена плоча в главата ми. Излишно е да казвам, че на този етап например никога не бих могла да се кача в самолет (а аз никога не съм се качвала, но знам, че щом в асансьора усещането е такова, в самолета ще е непосилно за мен). Като цяло бавно и неизменно се превръщам в затворник.
Когато открих ТЕС започнах съвестно да правя кръгове с различни декларации, включително за физическите симптоми, за емоциите свързани с това, като нежеланието ми да ходя където и да е, да правя каквото и да е. Отчаяно се опитвам да си спомня случката (убедена съм, че има такава), която е причина за негативното ми отношение към возенето, но не мога. Единственото, за което се сещам, е, че когато отивахме към въпросния преглед в Плевен преди години баща ми караше по един стръмен второкласен път и с висока скорост. Тогава помня, че изпитах това пропадане от ускорението и се разпищях. Човекът доста се стресна. Тесала съм и този момент, но не мисля, че е това.
Не знам как да формурирам декларациите си, винаги имам чувството, че включвам прекалено много подробности. Освен това непрекъснато забравям точната декларация, която съм измислила, почвам да се разсейвам, дори да я чета усещам, че казвам нещата механично и не се вчувствам. Не мога да разбера откъде идва тая съпротива. Какво в мен се съпротивлява и не желае да пусне този проблем, защо не "желая" да се излекувам? Опитвам се да си отговоря, но не мога, както и не мога да открия точния момент, в който събитията са се преобърнали. Когато определям чувството по десетобалната винаги в последствие има намаляване, дори като си представя, че пътувам го приемам като нещо нормално, не извиква почти никакви емоции в мен. Но на другия ден пак всичко е постарому.
Много ще съм ви благодарна за съвети и насоки. Знам, че всичко на този свят е възможно и най-вече знам, че аз сама съм си причинила това. Сега остава да разбера как да си го отпричиня, за да заживея най-накрая живота, който искам.